Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Веднъж един човек ми сподели:

– Трудно ми е да се моля без икона. Иконата съсредоточава вниманието ми в молитвата. Знаеш ли, че отците са учели, че иконата утвърждава реалността на човешката плът Христова. Който не вярва в иконата не вярва в Боговъплащението, т.е. в човешката природа на Богочовека.

Да, но я си представете, че сте попаднали на място, където няма икони, а искате да се помолите, какво ще правите тогава?

Християнството не умира с отмирането на иконите като исторически факт. Когато свещеници са били арестувани и хвърлени в затвора, те са се молели застанали пред гола стена.

В затвора е трудно и лесно да се молиш. Трудно, защото всички от килията са се вторачили в гърба ти и те възприемат за  „лицемер“. Лесно е, защото преодолял това „надзираване“ сякаш стоиш известно време пред „дверите на Царството“. В затвора Господ е „близо до вратата“.

В една килия били свещеник и белогвардейски офицер. След една молитва на свещеника пред празната стена, офицерът попитал:

– Ти сектант ли си?

Без икона, ако такава липсва такава, можеш да се молиш, но без смирение и осъждайки човека не можеш.

Разбирането за Църква като общочовешка реалност може да те споходи внезапно.

Пътувах във влака. Гледам една жена държи момиченце на около три годинки. То зад гърба на майка си протяга ръка към спирачката.

Забелязах, че едновременно с мен случващото се наблюдава и един младеж. Погледите ни се срещнаха и ние се усмихнахме един на друг на палавостта на малката лудетина.

Зад спирачката властват чужди сили, студът на познанието за „доброто и злото“.

А тук се усещаше топлината и необяснимата, несъзнаваща себе си, безгрешна власт на детето.

Усмихнахме се не като чужди, но за миг като хора обединени от единно, топло и чисто сърце.

Ето това е и Църквата.