Борис Самуилов отново пътуваше. Такава му беше работата. Той вече привършваше делата си в този град и желаеше по-скоро да се завърне у дома.

Когато отиде на автогарата разбра, че автобусът му е чак след четири часа, но си купи билет и реши да се поразходи из града.

На улицата срещан една жена. Никога не би я сбъркал. Тя бе бившата му съпруга, с която се бяха развели преди десет години.

Стори му се, че Настя за всичките тези години много се е променила. Някак си бе по-бледа.

Борис много я обичаше, даже прекалено много и за това я ревнуваше постоянно. Именно заради тези пристъпи на ревност, тя го напусна.

Беше му оставила бележка преди да си тръгне, на която бе написала:

„Прости ми и не ме търси. Обичам те, но така повече не мога да живея“.

И сега след десет години, той отново я срещна. Поговориха малко. Изведнъж Самуилов се извини:

– Трябва да побързам, за да не изтърва автобуса.

– Моля те, – каза Настя, – ела с мен за малко в една кантора. Тя не е далече от тук. Там не ми се иска да ходя сама.

На Борис му беше трудно да ѝ откаже, но я помоли:

– Само че по-бързо ако може ….

Те влязоха в странно здание, но Борис не обърна внимание на това, нали до него бе Настя. Минаваха по коридори, спускаха се и изкачваха по стълбища, докато Настя не влезе в един кабинет и затвори вратата му.

Тя го погледна смутено и каза:

– Странно, не можах да бъда нито с теб, нито без теб.

Борис подскочи, когато погледна часовника си:

„Какво означава това? Ау, вече съм закъснял за автобуса, а трябваше да пътувам вече за в къщи. Какво права тук изобщо?“

Изведнъж той осъзна, че в зданието, което се намираше е изоставено. Прозорците бяха счупени или изобщо липсваха стъклата. И хора нямаше никъде. А и Настя изчезна някъде.

Борис се примири със случилото се и тръгна към автогарата. На гишето той се примоли:

– Извинете, изтървах автобуса. Можете ли да ми подмените билета за следващия рейс.

– Имали сте късмет, господине, – каза момичето на касата. – Автобусът, с който е трябвало да пътувате, се е обърнал и е паднал в реката. Всички са се удавили.

Борис замина, но след две седмици се обади на бившата си тъща:

– Може те ли да ми кажете, къде мога да намеря Настя?

– Тя умря две години след като се разведохте.

Борис не можеше да повярва на ушите си.

„Може би, тя крие дъщеря си“, – помисли си той.

Затова изпълнен със съмнения каза на възрастната жена:

– А бихте ли ми показали, къде е гроба ѝ.

Изненадващо за него майката на Настя се съгласи и двамата отидоха на гробищата. На снимката поставена на мраморния паметник се усмихваше любимата му жена.

Той я бе обичал винаги и ето, тя по необясним начин му бе спасила живота.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Над живият мюсюлманин, който е на път да умре, се извършва специална церемония. Погребалните обряди в исляма са сложни, за това стават в присъствието на духовни лица. Независимо от сложността, всички детайли на ритуала, трябва строго да се съблюдават. Това е задължение на всеки мюсюлманин.
След като умре човекът, той се измива съгласно разнообразни обряди. Шириата забранява човек да се погребва с дрехи, за това го завиват в бял саван, връзват брадата му и изправят ръцете му. Починалият лежи на гръб, а краката му са насочени към Мека.
Мюсюлманите никога не погребат своите мъртви в ковчези. Вместо това, пренасят мъртвия с помощта на специални носилки – тобут, които винаги има в джамите или гробищата.
На погребението се четат специални молитви. Шариата не забранява оплакване на мъртвеца, но строго забранява това да се прави на висок глас.
Мюсюлманите вярват, че починалият страда, когато роднините му го оплакват.

Една от най-честите грешки, която правят чужденците, когато отидат в Норвегия по време на Рождество е, че очакват да участват в този празник там, но това е много трудно нещо.
Чужденците виждат изящно украсени елхи за празника, но на Бъдни вечер те остават сами в хотелските си стаи.
Всички норвежци тази вечер отиват по домовете си, затварят се там и се отдават на празничната радост, както е положено само в семейството. Няма достъп за странични хора на Бъдни вечер в норвежките семейства.
На Бъдни вечер и Рождество в Норвегия са затворени почти всички магазини, кафенета и ресторанти, да не говорим за обществени институции и частни компании. Така че бъдете внимателни, когато решите за празниците да отидете в тази страна.
Но ако все ви се отдаде възможност да прекарат няколко седмици през периода на Рождествените празници в някое норвежко семейство, то сте извадили голям късмет и ви е провървяло! Спомени от тези дни ще пазите за цял живот.
На Рождество и Бъдни вечер, цялото население на Норвегия се превръща в истински деца и в страната не остава нито един възрастен – всички се подготвят за Великия семеен празник.
На Бъдни вечер, след вечеря, норвежците, както в старите времена, отиват на гробищата да си спомнят близките, поставят върху гробовете им елхови венци, които се продават на специални рождественски пазари на централния площад, и палят свещи.
В пет часа вечерта всички отиват на църква за службата или гледате нейната транслация по телевизията.
Смята се, че в навечерието на Рождество, след службата за живите започва в полунощ службата за мъртвите, която извършва починал свещеник. Ако си посмял да присъстваш на такава меса, ще разбереш кой ще умре тази година. Такова гадаене може да свърши много тъжно за смелчаците, защото някой от тях може да отиде в царството на мъртвите.

Двама приятели се връщали през нощта от селото в града. По пътя ги нападнали крадци.
Приятелите хукнали. Прескочили една ограда и стигнали до гробищата. Бързо се скрили зад паметниците на гробовете.
Крадците дошли до гробищата, осветявали пространството с фенерчета, но не смеели да навлязат навътре. Съвещавали се известно време, а след това си тръгнали.
Двамата приятели дълго стояли в мрака и мълчали. По едно време единият се размърдал:
– Виж, тук е твърде страшно. Може би е време да се махаме от тук? Навярно са си отишли.
– Не се страхувай от мъртвите, – казал другият. – С тези, които живеем е далеч по-страшно.