Събка имаше изключително умно и добро куче. На шега в къщи го наричаха „Татко Тереза“. И това прозвище съвсем не беше случайно.

Всичко започна през една зима, когато той избяга от дома си.

В едно дере бе открил четири замръзнали кутрета и майка им. И веднага ги доведе в дома на Събка, която се погрижи за измръзналите животни.

След това кучето започна да носи котета. Сега специализира край кошовете с боклук, от където вади малки котенца и кученца.

Когато ги докараше в дома си, нашият познайник ги облизваше внимателно, ако можеше би ги и откърмил.

Но с изхранването и грижите по-нататък се занимаваше Събка, тя добре устройваше плодовете на неговото геройство.

И все пак „Татко Тереза“ е юнак. В къщи се гордеят с него.

Пламен поиска да върне Павел към темата  за смисъла на съществуването. Той знаеше на какво държи приятелят му, но искаше да го убеди в това, което той вярваше.

– Според теб някои от нас изпушват живота си така ли?

– Не си ме разбрал добре. Едни ухаят приятно и хората се увличат около аромата им. Така животът им става по-красив и полезен. Нима такъв живот не ти харесва?

– В бъдещето или в миналото остава повече истина? – Пламен не искаше да се откаже така лесно.

– Към какво се опитваш да ме насочиш, приятелю? Забравата е валидна за всички, в края на краищата паметта се уморява. И нас ще ни забравят.

– Именно. И сега , и някога повечето хора се превръщат в сива пепел, която вятърът разнася небрежно по земята, защото животът им остава незабележим. Такъв живот излишен ли е?

– Няма излишен живот! Мравката събира семенца, пчелата трупа мед, но тях никой не е издигнал или наградил за труда им. Много хора обичат разрушението повече от изграждането, убийството от спасяването на живота, но аз предпочитам да обичам и да лекувам пациентите си.

– Не вярвам да пренебрегваш богатството?

– Обичам музиката, поезията и всичко красиво, което прави така, че на човек да му е хубаво. Има две измерения любов и свобода. Колкото повече имаш, толкова повече губиш. Ако човек не твори, не създава и се обрича на жалко съществуване.

– Парите не вършат ли същата работа? Нима не дават сигурност?

– Те създават повече грижи. Има хора, които живеейки върху купчина злато и пари, се изявяват като недосегаеми и вечни. Животът на такива е излишен.

Спорът можеше да продължи още много и всеки да държи на своето, но те бяха приятели и решиха да завършат вечерта с нещо по- приятно и излязоха на разходка.

Оградите са предназначени предимно да разделят хората едни от други. Но понякога се налага да се променят тези правила.

Радой забеляза, че кучето му постоянно наднича между решетките на оградата, за да види кучето на съседа. Двете животни постоянно се „догонваха“ край издигнатата преграда по между им.

– Сигурно ще им бъде много хубаво ако се виждаха, – каза си Радой. – Изглежда се харесат, за това искат да бъдат заедно. Защо да не им помогна?!

Радой не беше първият собственик на куче, който бе готов да задоволи любопитството и желанието на любимеца си.

Речени сторено. Той взе триона и много внимателно след като премери и отбеляза няколко пъти, отряза отвор в оградата.

Ина така се казваше кучето на Радой, следобед се срещна с Бобчо, когато я изведоха на разходка.

Двете кучета дълго бягаха едно след друго. От време на време събираха муцуните си, сякаш си шепнеха нещо.

Когато Радой прибра Ина, тя бързо излапа това, което намери в паничката си и веднага се устреми към оградата, за да бъде с Бопчо.

Този път тя се стъписа. В оградата имаше отвор, а от там се подаваше главата на Бобчо. Тя излая радостно, а другото куче я приветства с лай и махане на опашка.

Вярно е, че имаха мрежа помежду си, но се виждаха, а това изглежда доставяше удоволствие и на двете животни.

– Май им хареса така повече, – каза Радой на Красимир, стопанина на Бобчо.

– Виж колко са радостни, – засмя се Красимир, – идеята ти не бе лоша.

Сега не само Радой и Красимир общуваха очи в очи, това се случи и на техните любимци, за които те полагаха големи грижи.

Тази работа не отне много време на двамата мъже, но сега, когато гледаха колко са радостни кучетата им, разбираха , че са постъпили правилно.

В детството и юношеството си Анелия не позволяваше да я унижават.

Когато родителите я поставяха я в ъгъла, очаквайки от нея да поиска прошка за поредната си лудория, Анелия решаваше сама за себе си:

“ Ще стоя в ъгъла, докато родителите ми сами не ме помолят да се махна от там“.

Веднъж се случи нещо доста забавно. Анелия бе на 14 години.

Тя миеше пода в кухнята. Баща ѝ влезе и я посъветва:

– Смени водата в легена! Виж с каква мръсотия миеш пода!

– Водата е чиста, може дори да се пие, – отговори Анелия.

– Тогава пий от нея, – извика баща ѝ.

Анелия взе чаша, загреба от мръсната вода и отпи.

Разбира се, хора, които полагат големи грижи за здравето си, не биха я похвалили за разширяването на болестотворната флора.

Когато преглътна част от мътната вода, Анелия потръпна от отвращение, но това бе изява на нейния бунт против желанието други да я контролират или да ѝ дават съвети.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.