Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Известно е и другото име на писоара, което често се използват в другите езици – уринал. Французите използват думата urinoir.

В стари времена това е означавало нощно гърне. В славянските езици се използва думата писоар, както и във финландски, и сицилиански езици.

Наскоро писоарите в мъжките тоалетни на летище Схипхол бяха допълнени сис стикери с мухи. След въвеждане на иновацията, съществено се снизило времето за почистване на тоалетните.

Привидната цел била мъжете инстинктивно да се стремят да съборят мухите, поради което те правят по-малко грешки в писоарите.

Подобни стикери впоследствие се появили в тоалетните на летища и обществени учреждения в различни градове на планетата ни.

Ислямският тоалетен етикет категорично забранява да се стои прав, когато човек се изхожда. Хората трябвало да сядат на клекало или седалка, поради тази причина писоари в мюсюлманските страни не се използват.

Какъв прекрасен ден?! Слънцето най-после се бе показало и заливаше всичко с топлина и радост.

Борислава караше в дясната лента с крак върху газта. Ограничението бе 50 км/ч, но колата ѝ не можеше да вдигне повече от 30.

Някой от преминаващите шофьори край нея се ядосваха. Други и показваха жестове и казваха думи, които за нейна радост тя не чуваше и не можеше да разбере.

– Те изобщо не разбират, че и да искам, не мога да карам по-бързо, – измъчваше се Борислава. – Правят си изводи само от това, което виждат.

Нещата в живота не винаги са такива, каквито изглеждат. Когато нямаме достатъчно информация си правим прибързани изводи.

– Сега разбирам, – въздъхна дълбоко Боряна, – как се чувства човек, който е несправедливо обвинен. Изглежда Бог използва този случай, за да ме изобличи и смири. Вечно съм припряна и искам всичко на минутата и ако човекът срещу мен не успява, му крещях като луда. Моето : „Сега! Веднага!“, объркваше и паникьосваше много хора. А аз изливах безсилието си върху тях ….. Време беше да призная грешките си и да се покая.

Колко често си правим прибързани изводи, без да знаем всички факти? Колко пъти в мислите си бързаме да осъдим някого?

Не е ли по-добре да изявяваме Божията милост към хората, които имат нужда от подкрепа?!

Нека сърцата ни откеиват отвъд това, което виждат очите ни, за да не съдим хората, а да им помагаме.

Трябва да внимаваме да не настъпим греблото отново. Попитайте се: „Какво успях да направя най-добре?“

Такъв анализ трябва да бъде привичен в живота ни, в противен случай ще правим същите грешки. Само глупаците не анализират на собствените си грешки.

За да не падаме в локвата пак и пак, трябва да извлечем уроци от станалите ситуации.

Кръгът на нашите общения формират нашата личност. В приятелите си ние се отразяваме като в огледало. В тях има същите комплекси, страхове и предубеждения, както и в нас.

За това междуличносните отношения са вид начин за развитие на личността ни.

Бихме придобили увереност, ако общуваме с уверени хора в себе си. Стремежът да овладеем определени навици, ще доведе до владеенето им до съвършенство.

Важно е навреме да усетим, кога е време да променим обкръжението си.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.