Може би сте недоволни от себе си? Вие не сте гений, нямате голели способности и не проявявате някакви изключителни таланти.

Посредствеността е относителното тегло на вашето съществуване. Вашите дни с нищо особено не се отличават, те са безцветни и еднообразни.

Независимо от това вашият живот може да има голямо значение.

Йоан не е направил никакво чудо, но Исус каза за него: „Между родените от жени, не се е въздигнал по-голям от Йоана Кръстителя…“

Основната задача на Йоан беше да свидетелства за Светлината, а това може би ще бъде твоята и моята задача. Йоан беше доволен да бъде глас, който вика в пустинята, само и само този глас да привлича хора към Христос.

Съгласен ли си да бъдеш глас, чийто звук се чува, но ти не се виждаш или да бъдеш огледало, чиято повърхност изчезва от ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в него.

Изпълнявай и най-малките и незначителни неща в ежедневието си с мисълта, че Той те вижда във всеки един момент. Ако живееш сред несимпатични хора спечели любовта им.

Ако си направил една или друга грешка в живота си, но позволявай на това да помрачи твоите дни, но позволи на сърцето ти да излъчва любов и нежност.

Ние имаме малка представа за това какво правим, когато сеем семето на правдата и разпръскваме реките на жива вода.

Ще бъда доволна, ако на гроба ми не вдигнат някакъв величествен паметник, а се съберат хора и кажат:
– Тя не направи никакви чудеса, но говори думи за Христос, чрез които ние се обърнахме към Господа и Го познахме като свой личен Спасител.

Страхувате ли се да правите грешки? А защо да не ги правим?

Когато правим грешки, ние се учим на нещо ново, което не сме знаели до сега.

Ако признаваме грешките си, това ще ни помогне да се замислим и да поправим поведението си. Само ако нищо не правим, можем да не грешим, но понякога бездействието може да доведе до грешка.

Колкото повече опитваме и грешим, толкова по-бързо се учим, а това ни прави щастливи и удовлетворени.

Повечето хора няма да престанат да ни харесват или да ни се ядосват, че грешим, защото всеки осъзнава, че и той греши. Странно, но понякога се чувстваме неудобно край „идеалните “ индивиди.

Какво добро може да произлезе от една грешка?

Някои неща по-добре се усвояват, чрез допускане на грешки и учене от тях. Но нали така сме се научили да говорим, да ходим и хиляди други неща. Ще се откажете ли от такъв растеж?

Може да се окаже, че вашите несъвършенства и гафове са някои от най-големите ви активи.

Не се отказвайте от способността си да грешите , защото тогава ще спрете да вървите напред.

Представете си за момент само, че вие сте идеални, тогава няма нужда да учите, животът ви е лишен от предизвикателства и удовлетворението за овладяване на нещо, за което се изискват определени усилия. Това е все едно да знаете всички отговори и да печелите всяка игра.

Всеки проект ще има успех, защото всичко в него е направено правилно. Разговорите с хората няма да ви дават нищо ново, тъй като вие вече всичко знаете.

Как бихте се отнасяли към човек, който е безгрешен и знае всичко? Това не ви ли звучи самотно, скучно и отблъскващо?

Ако сте направили нещо неподходящо и вредно, заслужава ли да страдате? Ако отговорът е положителен, попитайте се:

„Колко дълго трябва да страдам? Един ден? Една година? До края на живота си?“

Каква присъда ще си наложите? Готови ли сте да престанете да страдате и да бъдете нещастни, когато присъдата ви изтече?

Това ще е отговорен начин да се накажете, защото е ограничен във времето.

Какъв е смисълът да се малтретирате с чувство си на вина?

Ако сте направили грешка и сте наранили някого, чувството ви за вина няма да преобърне станалото по магически начин. То няма да ускори процеса на учене, за да намали вероятността да направите същата грешка в бъдеще.

Другите хора няма да ви обичат и уважават повече, защото се чувствате виновни и се подценявате.

Вината ви няма да ви доведе до продуктивен живот.

До промяна се достига бързо, когато признаете, че е станала грешка и развиете стратегия за коригиране на проблема.

Веднъж един журналист интервюирал учен, който бил направил няколко важни открития в областта на медицината:

– Защо мислите, че можете да постигнете много повече от един средностатистически човек? Какво ви отличава от другите хора?

– Всичко започва от един урок, който ми даде майка ми, когато бях на две години, – казал учения.

А ето какво се случило тогава.

Той бил много малък, но се опитал да измъкне от хладилника бутилка с мляко, но тя се изплъзнала от ръцете му и съдържанието ѝ се разляло върху целия под в кухнята. Получило се истинско млечно море.

Когато майка му влязла в кухнята, не му креснала, не му чела нотации, нито го наказала, а му казала:

– Какъв чудесен безпорядък си направил. Никога до сега не съм виждала такава голяма локва от мляко. Каквото е станало, станало е. Ако искаш можеш да поиграеш в млякото, а после всичко ще почистим.

Той поиграл малко. След няколко минути майка му казала:

– Достатъчно си пръскал мръсотия наоколо, време е вече да се очисти всичко. Как искаш да го направиш? С помощта на гъба, кърпа или четка? Какво предпочиташ?

Той избрал гъбата и двамата почистили разлятото мляко.

След това майка му казала:

– Това, което стана днес може да се нарече неудачен експеримент за пренасяне на голяма бутилка с две малки ръце. Хайде да отидем на улицата, да налеем бутилката с вода и да видим дали, ще можеш да я носиш, без да я изтървеш.

Тогава момчето разбрало, че може да държи бутилката здраво, ако я хване с двете ръце за гърлото, близо до капачката. Това бил един прекрасен урок.

Ученият се обърнал към журналиста и казал:
– В този момент аз разбрах, че не трябва да се страхувам да правя грешки. Грешките са възможност да се научи нещо ново, а в това се и състои научния експеримент. Даже експеримента да не стане, с негова помощ обикновено се научава нещо ценно.

Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.