На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.

Чудесно е да знаем, че сме освободени от закона на греха и смъртта, така че вече не трябва да се подчиняваме на робството на греха.

Но какво да направим, когато въпреки всички тези прекрасни, великолепни истини, все още ще се препъваме? Какво да правим, когато сгрешим?

Тичайте към своя Баща и се покайте!

Звучи просто. Но, странно, много често правим обратното. Вместо да бягаме при Бога, ние позволяваме на страха и вината да ни отвеждат все по-далеко от Него.

Мислим си: „Да, пак се препънах. Нищо друго не ми остава освен да живея под властта на дявола“.

Не правете такава грешка. Не позволявайте на сатана да ви убеди да грешите в някоя област от живота ви, само защото сте отстъпили в друга.

Когато излезете от Божия път, просто изповядайте своя грях и се върнете обратно при Бога.

Да, това английско издание излязло в историята точно под това име: The Wicked Bible. – „Нечестивата Библия“.

Тя била отпечатана през 1631 г., лишена от лиценз и глобена за огромната сума в тези дни 300 паунда.

И всичко това заради една малка грешка, една пропусната дума.

В заповедта: „Thou shalt not commit adultery“ – „Не прелюбодействай“ била изпусната думата „not“. Така че вместо „не прелюбодействай“ изуменият читателите е открил точно обратното – „прелюбодействай“.

Това издание днес се оценява много високо. Почти целия тираж тогава бил изгорен.

Разбира се, колекционерите не се замисляли над смисъла на самата заповед, за тях е важно рядкостта на изданието. По същия начин високо се ценят тези марки у филателистите, на които има грешки.

Кой и защо е направил тази грешка в далечния 17 век не знаем точно. В края на краищата има само текст. Възможно е набиращият текста да е бил уморен, коректорът да е пренебрегнал ….

Гледайки на творенията на Брюс Макли понякога е трудно да решите, какво точно е пред вас – живопис или скулптора.

За всяка една от картините си художникът използва 20 хиляди винта главите, на които оцветява с различни бои.

Винтовете се завиват на борова дъска на различна дълбочина. И въпреки, че работата по тези 3D-творения е много труден, винаги е възможно да се коригира грешката в изпълнението.

Въпреки това, основната сложност на работите на Брус е проблема с транспортирането на завършените произведения.

Творенията му тежат над 150 кг. Така че му се налага да използва специални колички, за да премества картините си в различните студия.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.