Диана пак се оплакваше на приятелката си Румяна:

– Непрекъснато съм заета.

– Но не винаги ефективно, – повдигна вежди Румяна. – Заетостта не е равносилна на плодовитост.

– За каква ефективност говориш?! – сбърчи нос Диана. – Списъкът никога не свършва: готвене, пране, чистене, работа в градината, а имам задължение и навън от дома.

– А тези неща съобразени ли са с това, което е важно за Бог, за теб през този сезон? – попита Румяна.

– Искаш да кажеш, кое е най-важното за мен и да го слагам на първо място? – Диана скръсти ръце пред гърдите си предизвикателно.

– Ако запълниш деня си със спешни, но маловажни неща, няма да остане място за това, което наистина носи живот, – повдигна рамене Румяна.

– Може би си права, – Диана не бе вече предизвикателна. – Не трябва да се впечатлявам от натоварения си график. Нужно е да дам приоритет на това, което наистина е важно за мен и моето семейство.

– Да, – съгласи се Румяна. – Кажи „не“ на шума и „да“ на това, което е в съответстващо с Божията воля в живота ти.

Стоян бе изправен пред краен срок за проект в работата си.

Преди да излезе сутринта от къщи, той обсъди дневния си график със съпругата си.

Малко преди обяд тя му звънна и го попита:

– Можеш ли да вземеш някои хранителни стоки на път за вкъщи?

Следваше не много голям списък.

Стресът на Стоян вече беше висок и той бе силно раздразнен, че тя го моли да свърши тази поръчка, но бързо отговори:

– Да, няма проблем.

Той искаше да ѝ помогне, но това бе грешка.

След като приключи работа, Стоян се втурна кум магазина и се прибра бързо.

Когато влезе в къщи, той бе на ръба на негативните си емоции, а това силно повлия на останалата част от вечерта.

По-късно, когато си правеше равносметка, Стоян си каза:

– Съпругата ми не беше направила нищо лошо, като ме помоли да свърша една поръчка. Конфликтната вечер не беше по нейна вина. Ако бях по-мъдър, щях любезно да ѝ кажа, че искам да помогна, но че със служебните ми ангажименти този ден, това не е възможно.

Това е една здравословна граница, която би довела до повече мир в домовете ни.

Жельо разсъждаваше на глас:

– На гроба на Исус бил отвален голям камък. Съботното мълчание даде повече въпроси, отколкото отговори. Учениците можеха само да скърбят и да чакат.

– Не съм привърженик на чакането, – въздъхна тежко Таньо. – Винаги държа да идвам навреме и да спазвам графика. Но честно казано и аз един път накарах да ме чакат.

– На всеки може да се случи, – повдигна рамене Жельо.

– Дъщеря ми участваше в научен семинар и трябваше да я взема, когато свърши, но загубих представа за времето и закъснях.

– Не ти е било добре, – съчувствено каза Таньо.

– Сърцето ми се сви. Силно натиснах педала на газта, а тя търпеливо ме бе чакала, докато баща ѝ престъпник най-накрая пристигна. Чувствах се ужасно, а дъщеря ми е имала усещането, че е изоставена.

– Така са се чувствали и учениците във събота през Страстната седмица, – направи асоциация Таньо. – Всичките им надежди и мечти били попарени, а сърцата им натежали от скръб и чувство на изоставеност.

– Все пак, през тази празнота и чакане Бог може да извърши най-великото Си дело, – отбеляза Жельо.

– Вероятно са изглеждали цяла вечност онези дълги часове на съботно мълчание, – леко се усмихна Таньо.

– Но в очакването можем да сме сигурни, че Бог работи, – твърдо заяви Жельо.

– Той ни кани да чакаме с Него и за Него, защото запечатана гробница не може да спре нашия Спасител, – възторжено обяви Таньо.

В местната църква откриха специален салон за всички вярващи, които присъстват на църковните служби в сряда.

Един от мъжете сподели:

– Много е трудно да накараш семейството си, да отиде на църква в средата на седмицата.

Служител, който бе взел активно участие при вземането на решение за откриване на допълнителния салон каза:

– Хората, които прекъсват натоварените си графици, за да дойдат в сряда на църква са по-висока класа вярващи.

– С право трябва да им се признае това допълнително усилие, – додаде друг.

– За това се постарахме престоя им тук в средата на седмицата да бъде възможно най-добрият, – продължи първият.

Въпреки чудесния салон, много малко семейства се възползваха от възможността да го посетят.

Колко жалко. Така могат да бъдат унищожени много добри идеи по организацията на църквата.

Мартин се бе замислил сериозно:

– Кое е най-важното нещо за мен? – запита се той. – Вероятно това е мястото, където искам да прекарам най-много от времето си.

Той се разходи из стаята и продължи:

– Много хора си задават въпроса: „Какво мога да направя днес, така че да има вечна стойност?“

Внезапно Мартин осъзна, че доста се е отдалечил от ролята си на баща. Той имаше четиригодишна дъщеря, но не ѝ обръщаше много внимание, с нея се занимаваше повече жена му.

Мартин тръсна глава и си зададе следния въпрос:

– Какво искам да каже дъщеря ми на моето погребение?

Той седна и написа следното:

„Моят татко ме обичаше безусловно. Той ме научи да обичам Бог и останалите хора. Баща ми беше моят герой“.

Мартин направи значителни промени в графиците на живота си. Той не позволяваше на неотложните нужди да изместят значимото – общението със семейството.

Един ден Мартин получи писмо от двадесет и една годишната си дъщеря:

„Татко , ти силно повлия в живота ми. Знам, че мога винаги да разчитам на теб. Ти ми показа какво означава наистина да си смирен и да позволиш на Бог да заеме челното място в живота ми. Ти си моя герой“.

Мартин бе потресен. Дъщеря му съвсем не знаеше за неговото желание, записано преди толкова много години, но го бе изпълнила, защото той бе променил приоритетите си.