Лисабон е известен с мекия си климат. В столицата на Португалия са характерни топлите зими. Средните температури от декември до февруари са 15 ° C през деня и 8 ° С през нощта.

Това е един от най-старите градове в света, който не само е запазил, но и значително е увеличил населението си. Смята се, че града е на повече от 2800 години.

Интересното е, че улиците на града и досега са запазили черно бялата си цветова гама. Това е заради покровителя на града Свети Викентий.

Смята се, че черният цвят представлява облеклото, което е носел светецът, а белия цвят екипировката на християнските кръстоносци, изгонили маврите.

На 1 ноември 1755 г. земетресение почти изтрило Лисабон от лицето на земята. За това градът е трябвало да се възстанови отново.

Лишеите често се появяват в градините и парковете. Някои казват, че лишеите изсмуква сока на дървото и те са показател, че околната среда е чиста.

Дали това е истина?

Лишеят е организъм, който употребява въздух, вода и роса.

В големите градове, където замърсяването на природата е много голямо, няма да ги намерите по дърветата. Лишеите не могат да виреят в замърсен от предприятията въздух.

Ако намерите лишеи във своята градина, вземете мерки да ги унищожите, защото те затрудняват дишането на дърветата.

Освен това те се появяват на застаряващи дървета.

В такъв случай ви препоръчвам да обновите градината си с млади плодни дръвчета.

Не е тайна, че от време на време известни хора или така наречените знаменитости изпадат в неразумно и неадекватно поведение. В такива моменти те правят странни и откачени неща. Сега ще ви разкрия някои от ненужни покупки на тези знаменитости, без които биха могли да минат.

Детектор на призраци. Какво е пък това и може ли да съществува такова нещо? Може, даже струва 50 хиляди долара.

А сега се опитайте да се досетите, кой си е купил това нещо? Лейди Гага!

Като цяло, трябва да се отбележи, че при споменаването на името ѝ, много странни неща не изглеждат чак толкова странни, а напротив те са като характеристика на певицата.

Да се надяваме, че след такава покупка тя ще се чувства по-спокойна и защитена.

Ким Бейсинджър решила да не харчи парите си за такива дребни неща като скъпи коли, замъци и т.н. През 1989 г. тя си купи град в Джорджия за 20 милиона долара.

Доналд Тръмп е известен не само със своите милиарди, но също така и с ексцентричните си лудории.

Позлатеният му самолет не е единствената му „златна“ вещ, която той притежава. Освен това той има позлатена вана, яхта и автомобил.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.