През деня валеше проливен дъжд. Дойде нощта и стана студено. Заваля сняг. Марин се бе свил под завивката и отчаян чакаше да пуснат тока.

– Господи, накъде ме водиш? Къде е пътя? – предизвикателно извика в тъмното той. – Чувствам се като в джунгла, от която няма изход.

Тишина и мрак изпълваше стаята.

– Може би ще разчистиш тази джунгла? – обезкуражен попита Марин.

Не, растителността остава все още така гъста.

– Ще изгониш хищниците? – анемично очакване проблесна за миг.

Марин се изправи отпаднал.

Той усещаше, че го дебне опасност.

– Боже , какво ще ми дадеш срещу всичката тая напаст, която ме връхлита?

– Възвръщам ти надежда, като ти давам самия Себе Си. – чу се тих, нежен глас. – Аз ще бъда винаги с теб, през всичките дни до свършека на века.

Всеки от нас се нуждае от това напомняне. Потребна ни е такава надежда.

Всяка вечер Тони заедно с малката си дъщеря Пепи и съпругата си Дени се покланяха на Бога, пейки песни. Тони имаше ужасен глас, но това не смущаваше останалите. Четяха Библията и се молеха.

Една вечер Пепи се усмихна и погледна към баща си:

– Радвам се че имам татко на земята и Татко на небето, които много ме обичат. Щастлива съм, че мога да говоря с вас по всяко време, когато поискам. И когато ме чуете, веднага ми се притичвате на помощ. Лека нощ.

Малкото момиченце затвори очи и заспа.

Тони бе очарован. Бог му бе проговорил чрез малката му дъщеря:

– Чрез устата на дъщеря ти съм ти отредил сила заради зложелателите ти, за да накараш да млъкне врагът и отмъстителят.

Тони падна на колене и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи, че споделяш с мен името си „Баща“ или „Татко“. Това откровение за моята роля придобива ново и по-значително разбиране за това. Любовта на Пепи към мен като земен баща, няма да намали тази към Теб, дори ще бъде по-силна. Тя знае как да се моли, защото за нея това е разговор с Баща, Който я обича.

Тони бе развълнуван.

– Боже, Ти си не само мой Баща, но и на моята дъщеря……

„Ако искам истински да се моля, – мислеше си той, – трябва да се поуча от детето си. – Моят ум и сърце трябва да се фокусират повече към опознаването Ти, а не на това как се моля…“

Този ден Тони научи важен урок от дъщеря си.

– Всеки от нас може да представи нуждите, страховете и радостите си на Баща, Който ни обича и винаги намира време да ни изслуша и помогне.

На Ася баба ѝ живее в Гана. Там има само два сезона сух и дъждовен. Сега в навечерието на Новата година в тази страна никъде няма да откриеш сняг, въпреки, че и при нас понякога отсъства.

Тъй като е много далече, Ася рядко гостува на баба си, но често в спомените си се връща към това време.

В двора на баба ѝ има много плодни дървета като авокадо, портокали и манго. Градината се намираше на малък хълм. На върха на хълма бяха портокаловите дървета, а малко по-надолу манговите. Поради лекия наклон под мангово дърво можеха да се видят портокали нападали по земята.

Баба ѝ се смееше и казваше:

– Това, че намираме портокали под мангово дърво, не прави дървото портокалово.

Мъдра жена бе тази старица. Опитът ѝ през всичките изживени години я бе научил на много неща.

– Не се увличайте от хора, които са успели по техните си начини, – казваше тя на внучката си. – Нечестивите хора, които познаваш, процъфтяват чрез зли неща. Те дават плодове, които се отдръпват от дървото, което го е произвело.

– Бабо, защо тогава нечестивите хора имат толкова много богатство, с което се перчат?

– Злите хора правят всичко за пари, а това не води до добър край.

И Ася си спомни за множеството сайтове, в които се показваха жени, които биха искали да имат взаимоотношения с мъже. Такива сайтове имаха милиони потребители, а това разрушаваше множество семейства.

Не се увличайте по хора, които изпълняват порочните си планове, за да постигнат успех. Те интелигентно и по дяволски начин ограбват другите хора от плодовете им. Създавайки малки наклони, помагат на плодовете от други дървета да се търкалят и да достигат на малко разстояние до тях.

По-добре останете в Божието присъствие, защото Господ има план за всяко Свое дете.

Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.