Веднъж в Швеция се случило следното по време на риалити шоу по телевизията.
Един човек казал, че го измъчва съвестта за следното:
– Когато бях малък с приятелят ми решихме да пуснем хамстер с парашут от балкона. Ние направихме кошницата и парашута. Сложихме хамстера в кошницата и пуснахме парашута. Но се случи нещо непредвидено. Порив на вятъра подхвана парашута ни и го отнесе далече. Аз и до сега не мога да забравя това. Как можах да направя токова нещо…?
Изведнъж в студиото се раздал телефонен звън. Жената, която се обаждала попитала:
– Това е станало през 19….година?
Мъжът потвърдил:
– Да.
– През лятото, когато беше празникът на град Стокхолм?
– Да, да, да – забързано отговори мъжът.
– Аз знам какво е станало с вашия хамстер.
– Какво е станало с него? – не можел да повярва удивеният гост в студиото.
– Моята дъщеря искаше да и купя хамстер, – казала жената. – Веднъж ѝ казах: „Не ме моли повече. Ти ще имаш хамстер, ако Бог ти го даде“. Тя по детски вдигна ръце към небето и каза: „Татко Боже, дай ми хамстер!“ И ние отидохме в града на празника. Изведнъж дъщеря ми каза: „Мамо, изглежда Господ е отговорил на молитвата ми! Виж!“ От небето с парашут, право в ръцете ѝ, се спусна кошница с хамстер.
Ето такъв е нашия Бог. Ние възрастните, трябва да сме зрели и отговорни, но не бива да забравяме, че за Господа си оставяме винаги деца.

Този ден на Рождество за нас е светъл и тържествен празник. Ден, който символизира най-ценното в живота ни. Господ дойде сред нас.
Роденият младенец бе наречен Емануил – „Бог със нас“.
Ако не ни достигат сили, нямаме успех, мечтите и стремежите ни не се изпълняват, трябва да знаем едно, ако Бог е с нас, ние винаги ще бъдем „повече от победители“.
Ще познаем, че Бог е дошъл при нас, когато утихнат хищните зверовете в сърцата ни, прекратят се вътрешните ни борби, взаимното се унищожат тъмните стихии вътре у нас.
И тогава ще настъпи мирът в хората с добра воля.
Бог изпраща мир в бурния ни и напрегнат живот.
Но Той не го изпраща просто така, а за тези, които се стремят към Него, който Го искат и търсят с цялото си сърце.
Нека в този ден на Рождество, да Му кажем:
– Ела, Господи, при нас! Бъди ни Гост в този Рождествен ден. Остани с нас и ни научи как „да оправим пътеките си“.

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Болката е естествена част от живота. Вие не може да избяга от нея. Разрушени взаимоотношения, пропуснати възможности и лоши сезони в живота, те винаги ще бъдат с нас. Когато те идват, можете да се огорчите или обнадеждите.
Изборът е ваш.
В разгара на една ужасна ситуация трябва да бъдем честни с Бога за нашите чувства, но трябва в крайна сметка да променим нашата гледна точка. Докато нашите умове са настроени към нашата болка, ние нищо няма да решим и направим.
Трябва да признаем великата Божия любов към нас и непроменящата се милост на Бога. Няма значение какъв е проблемът, нито колко гняв сте избълвали, Той все още ви обича.
Колкото по-дълго се фокусирате върху това, което ви депресира, толкова това състояние ще продължи. Уловени в горчивината, удължаваме собствената си болка. Има един прост лек за огорчение: Промени начина си на мислене.
Как може да има надежда, дори в най-мрачните дни? Спомняте си, че „неизменната любов и милост на Господа все още продължава“.
Можете да разчитате на това! Неговите милости се подновяват всяка сутрин и са сигурни, както изгрева на слънцето. Той е всичко, което ни трябва.
Ти никога няма да знаеш, че Бог е всичко, което ти трябва, докато той не стане всичко, което имаш.