В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!

Откакто бяха дошли, Огнян постояно беше с тях. Надяваше се да ги предразположи добре към себе си, а това беше добре за хората около него.

Огнян беше широкоплещест, но имаше приветлив глас. Очите му неспокойно следяха гостите.

– Какво предпочитате заешко или яребички? – попита Огнян.

– Може би яребички, – усмихна се Хасан.

– Виното ни също е хубаво, – предложи Огнян.

– Алах ни забранява тази наслада, – заяви Исмет.

– Всички богове са милостиви, – засмя се Огнян.

– Тогава защо вашият ви изостави?

– Не Христос довежда хората до нищета и беди, а бягството от Него.

– Няма значение това, – възрази Хасан, – важни са последствията.

– Но и това не е решаващо за крайния изход, – каза Огнян.

– Какво искаш да кажеш? – попита Исмет.

– Държавното падение, не се отнася за народното съзнание и разум, – подметна Огнян.- При нас само отстъпниците и неверниците бягат от Бога.

– Да страдаш за истина, в която си убеден в наше време, е голям подвиг, – засмя се Хасан. – Хубаво е човек да страда, но всички хора са различни. Човек е устроен така, че мисли първо как себе си да запази.

Огнян избягваше да спори, но осъзнаваше, че сега не можеше да отстъпи.

– Явно не познавате нашите закони по вероучение, – меко каза Огнян, – не сте чели житията на нашите мъченици. Едни са били хвърляни на лъвовете, а други в пустинята са яли само корени заради Христос. Всички те са били душевно чисти, победители над недостойните си желания. Но не само те отиват в рая. Достойни да отидат там са всички покаяли се и потърсили спасението си при Господа. Ние християните имаме в сърцата си любов към Бога и така се доближаваме до Неговата същност. Смисълът на нашето учение е себеотрицание в името на доброто.

– Себеотричането е най-тежкия вид самоубийство, – преглътна сухо Хасан. – Ето защо то не може да бъде разрешение във видимия свят.

Огнян реши повече да не спори. В случая той реши, че най-подходящия отговор е една добре премерена усмивка и пожелание за приятна почивка.

Алпинист се катери към Еверест. Пълзи нагоре, задъхва се.

С последни сили се добира до върха.

А там ярко слънце, а под него плават пухкави облаци. Неописуема красота!

Алпинистът изважда радиостанцията си и едва движейки езика си, казва:

– Господи, каква красота е тук! Няма да повярвате! Приемам ….

– Наистина е красиво, сине мой! Прие ли?

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Нашата християнска дейност и нашето влияние върху другите зависи от това в какво състояние се намира нашият вътрешен човек. Ако ние нямаме „огъня“ на Христовата любов, ние не можем да направим нищо, за да се спаси поне една душа.
Без любов един към друг ние не сме хора, а бездушни статуи. Нашите думи на обич ще звучат като „мед що звънти“, а сетивата ни ще бъдат като изсъхнала мазилка.
Както печка без огън не е топла, така и човек, нямащ в себе си Бога, не може да изпитва любов към ближния.
Любовта към ближния се разкрива в състраданието, саможертвата, нежност, мъдрост, кротост, смирение и т.н. Ако тези са налице в сърцето ни, нашите думи за Господа ще окажат голямо влияние на околните.
Святият Дух дава светлина на вярата и пълнота в любовта. Той разпръсва тъмнината на съмнението. Както тялото, така и душата оживява от огъня на Святия Дух.