Зрението на Борис съвсем отслабваше с възрастта и той се нуждаеше от много повече грижи.

Жена му Дафина беше непрекъснато около него. Грижите около съпруга ѝ ангажираха цялото ѝ внимание. Тя нямаше нито минутка свободно време. Вечер се строполяваше в кревата си умаляла и си мислеше:

„Какво ли ме чака утре?“

И неусетно заспиваше. А утрото не обещаваше нищо ново.Тя се чувстваше незабелязана и недооценена.

– Разбирам, че всички са загрижени за него, заради положението му, – казваше си тя, – но се чувствам като някаква прибавка към него, а не пълноценна личност.

И тя се помоли:

– Господи, помогни ми! Чувствам се много уморена от всички тези грижи…..Нямам минутка спокойствие или време за себе си. Знам, че грижейки се за съпруга си, изпълнявам съпружеския си дълг, но не се чувствам удовлетворена, това не ме радва ….. Знам, че не трябва да е така, помогни ми, моля Те!

Вечерта, когато си лягаше Дафина осъзна, нещо, което бе пропускала до сега.

– Исус ме оценява така, както никой човек не може да ме оцени, – каза си тя. – Той ме познава и обича. До сега са ме учили на това, но едва сега го разбирам истински.

Това бяха утешителни мисли, дошли точно навреме. Дафина се почувства отново силна, а тя имаше нужда точно от това.

И тя се усмихна:

– Като погледна назад, се изумявам за случаите, в които Бог ме е лекувал емоционално и ми е връщал чувството за сигурност и вяра в себе си. Той винаги е знаел моите нужди и ми е отговарял преди да съм Го помолила.

Господ е милостив към нас, за това и ние трябва да показваме милост към хората.

Мадалена заведе децата си да учат в Южна Африка, защото в родината ѝ имаше война. Тя успя да намери място къде да живее и пастор, който да се грижи за тях.

Няколко години по-късно, малката ѝ дъщеря не можеше да получи виза, за да остане в Южна Африка.

Мадалена предложи тази нужда за молитва. С няколко човека от църквата тя се молеше денонощно, но дъщеря не получи и виза не получи.

Когато се прибра по-късно вечерта в дома си, изморена и изтощена, Мадалена легна и извика към Бога:

– Господи, помогни ми да не изгубя надежда. Моля Те, нека този проблем да се реши.

През нощта Мадалена чу, че някой я вика по име. Стана, огледа се , но не видя никой. Заспа отново и чу в съня си, че някой я кара да прочете от Библията Псалом 4, 8 стих.

„Спокойно ще легна и ще спя, Защото Ти, Господи, в самотия ме правиш да живея в безопасност“.

Мадалена осъзна, че Бог иска от нея да замълчи, и само да Го слуша.

На следващия ден дъщеря ѝ получи виза и можеше да замине, за да завърши образованието си.

Този случай заздрави вярата на Мадалена. Тя разбра, че когато се моли с вяра, разчита на Бога и очаква Неговия отговор, който винаги е добър за нея.

След победата над ситуацията тя се помоли: Велики и милостиви Боже, помогни ми в бъдеще да не се обезсърчавам. Ще слушам и ще следвам твоя глас. Амин.

В началото на повярването Таня си мислеше, че Бог живее само в църква. Там имаше много хора, които се обличаха хубаво и се отнасяха с внимание един към друг. И според нея Бог ги наблюдаваше специално само в неделя.

По-късно, когато осъзна, че Господ е навсякъде, че Той обитава в тези, които са го приели в сърцето си и че Бог е винаги с нас и ни наблюдава, стана много по-щастлива.

Когато човек осъзнае, че Господ се интересува от него постоянно, всеки ден, той е истински щастлив.

Бог вижда сърцата ни и знае дори мислите ни, които са скрити за останалите хора.

Радва се, когато правим тайно добри дела, без да очакваме нещо в замяна. Например, да помогнем на възрастният ни съсед, който е напазарувал и носи тежка чанта. Да нахраним някой, който живее на улицата…..

Щастливи сме, че Бог не се намира на определен адрес и че не идва при нас само в определен ден от седмицата.

А ние търсим ли го всеки ден или само, когато сме в нужда?

Тридесетте години на миналия век. Васил Петров бе от репресираните и го изпратиха далеч от дома. В едно отдалечено селище, го караха да работи в гората.

Там ги хранеха с некачествени продукти. Много от интернираните умираха. Едни от хронично недохранване, а други от болести.

Заболя и Васил. Дизентерията го измъчваше жестоко. Лекарства за тази болест там не се доставяха.

Васил отпадна на цяло, не можеше да ходи на работа. А тези, които не ходеха на работа ги хранеха още по-лошо.

Болестта прогресираше и се стигна до там, че Васил не можеше да става вече.

Чувствайки, че земния му път отива към края си, той мислено се прощаваше със жена си , децата си и членовете на църквата.

А след това помоли Господа:

– Боже, приеми ме в Своята небесна обител.

Изведнъж вратата на стаята се отвори. Влезе човек в цивилни дрехи. Той мина край охраната и тръгна между леглата на интернираните.

Тръгна към болния, постоя малко и му каза:

– Василе, болен ли си?

– Да, гражданино началник, толкова съм болен, че едва ли ще доживея до сутринта.

Мъжът поседя още малко край болния, а после каза:

– Василе, ти няма да умреш. Аз ще те изцеря. Утре ще отидеш на работа в гората и скоро ще видиш децата си.

Болният с недоверие прие тези думи и поклати глава.

Мъжът го погледна и кротко му каза:

– Василе, повярвай ми и на мен в Гетсиманската градина и на Голготския кръст не ми беше лесно.

И изведнъж мъжът се разтопи във въздуха и изчезна.

След това видение, Васил заспа, а на сутринта стана и отиде на работа, заедно с другите.

Сърцето му бе изпълнено с радост и благодарност към Господа за изцелението, което получи.

Нали сам Исус Христос дойде при него не само да го изцели, но и да го утеши.

Господ знае, че ние винаги сме склонни да се измъкваме от отговорността да направим ясен избор. Това ни е физически неприятно и ние започваме да се възмущаваме:

– Ние сме лишени от свобода! Как може?! Ако не искаме да даваме отговор? Това е насилие над личността!

Но Бог в тези наши игри не участва. Той знае, че свободата не означава, да не се взема никакво решение, а смело да се съгласиш с един или друг вариант.

Бог знае, че до последния момент ще изтъкваме някакви контра аргументи и ще отхвърляме предлаганото. Ту мястото не ни хареса, ту времето не е подходящо или обкръжението ни не е това, което искаме ….

Но Той ни позволява да продължаваме да безобразничим, а в същото време настойчиво и с непостижимо търпение, „без да излиза от кожата си“, чака момента, когато накрая ние ще направим своя избор.

Господ е готов да чака до последно, докогато сме способни да упражняваме известно усилие на волята си. А колко повече – Неговата воля за спасението ни, която рано или късно ще се изпълни.