Един цар изпратил пратеник до друг цар в съседна земя. Изпратеният задъхан от бързата езда изтичал в тронната зала и казал какво е поръчал господарят му:

– Моят господар…. ми заповяда да ви предам, да му дадете … бял кон с черна опашка …. а ако не му дадете такъв кон, то ….

– Не искам да слушам повече! – прекъснал царят запъхтелият пратеник. – Кажи на своя господар, че нямам такъв кон, а и да имах, то …..
Царят се спрял, а пратеникът като чул тези думи, уплашен избягал при своя цар. След изслушването на отговора първият цар се ядосал и обявил война на другия цар.

Войната продължила дълго. Проляла се много кръв. Земята била опустошена.

Накрая след като изчерпали средствата си и изтощили войските си, царете се съгласили да сключат примирие. Тогава се събрали да обсъдят взаимните си претенции.

На преговорите, вторият цар попитал първия:

– Какво искаше да кажеш с фразата: „Дай ми бял кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, то …..“?

– “ … прати ми кон с друга окраска“, – завършил фразата другият цар. – Имах само това предвид. А ти какво искаше да кажеш със своя дързък отговор: „Нямам такъв кон, но и да имах, то ….“?

– “ … непременно бих го изпратил за подарък на моя добър съсед:,  – отговорил втория цар.

Научи се да изслушваш другите. Дори и малкото нетърпение може да доведе до големи неприятни последици.

От самото рождение хората познали в Христос Царят. Нещо във неговия външен вид им внушавало благоговение и верноподанически чувства.

Мъдреците му принесли дарове. Пастирите паднали пред Него и се поклонили.

Ирод искал да Го убие, вярвайки, че в една страна не може да има двама царе.

От самото начало на служението си Христос изисквал от хората благоугоден живот. Той им разяснявал, че не могат да служат на двама господари.

Жени и мъже оставяли делата си и вървели след Него с послушание и преданост.

Неговите думи карали враговете му да признаят: „Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек“.

Той е бил повече от поет, от обществен деятел и лечител.

Ние няма да можем да разберем Христос, докато не Го признаем за Цар на царете и Господ на господарите.

Любовта никога не търпи поражение. Нищо не работи без нея. За да сте сигурни в това, ви е нужна вяра.

Естественият ум не може да разбере това, защото човекът и неговият свят се управлява от егоизма.

Но когато с вяра вие отдавате любов и се отказвате да търсите своето, тогава позволявате на Отец да работи във вас. Когато живеете с любов, Той се грижи да успявате във всичко.

Любовта „агапе“ е нов вид сила. Тя ви прави господар във всяка ситуация. Нито едно оръжие насочено против вас, няма да успее.

Никой няма да може да нарани чувствата ви, защото вие не се ръководите от усещания, а от Божията любов. Вие обичате така, както Той обича.

Тази любов е революционна. Ако разберете, колко е по-добре да се живее в Божията любов, вие ще се съревновавате един с друг, стараейки се да обичате другите повече.

Без съмнение, всеки в тази надпревара ще излезе победител. Защото любовта е единственият истински секрет на нашия успех.

Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Първата нова религия в съвременна Корея Donghak е основана през 1860 г. от младия учен Чо Же-У.
Скитайки из провинциите по време на духовно поклонение, Чо чул глас, който му казал:
„Не бой се. Човечеството ме нарича Върховния Санже. Бях изпратен, за да спася човечеството“.
След това Чо основал  Donghak – „Източно учение“, което било смес от нео-конфуцианството, традиционна шаманизъм, даоизма и народната религия.
Той проповядвал, че Sangjenim, господарят на вселената скоро ще се въплати в този свят и ще отвори вратата на небето, когато човечеството ще страда от загадъчна болест.
Правителството на Чосон било разтревожено от новото учение, особено след въстанието на селяните през 1894 г.
Както въстанието така и новата религия били подтиснати и унищожени.