През 1877 г в Ню Йорк се открила първата изложба на кучета Westminster Kennel Club Dog Show, а заедно с нея и киноложки клуб, който организирал срещи на собствениците на ловни кучета в района на  Westminster Hotel в Манхатън.

Първите награди за победителите били пистолети, инкрустирани с перли.

През първата година на изложбата участвали около 1200 човека. От 1905 техният брой вече е увеличен до 1700.

Сега всяка година на Westminster Kennel Club Dog Show от цял ​​свят се събират повече от 2500 души с техните четириноги приятели.

Популярността на изложението е толкова голяма, че много често спечелилата породата става на мода през следващата година. Животновъдите започват да се „произвеждат“ кученца от този вид в „промишлени“ мащаби във всякаква големина.

Кората на върбата има антибиотичен ефект. В народната медицина, отвара от кората ѝ се използва за лечение на настинки.

Салициловата киселина първо е бил намерен в кората на върбата. На латински „salix“ означава „върба“.

Листата върху клоните се разположени в определен ред. Те отстоят под определен ъгъл едни от  други или обратно на часовниковата стрелка.

Големината на ъгъла е различна при различните растения, но винаги може да се опише като дроб, числителят и знаменателят на която са числа от редицата на Фибоначи.

Например при върбата ъгълът е  5/13.

Подобно разположение дава възможност на листата максимално да получат влага и слънчева светлина.

На ботаниците до сега са известни повече от 550 вида върба.

Най-старите намерени рибарските мрежи, които са на повече от 8000 години, са направени от кора и клонки от върба.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Тук на хиляди километри от Амазонка, лилията трябваше да се развие и да покаже цялото си великолепие. Бащата на Ана професор Цветанов бе обещал, че тя ще разцъфне, макар че бе в различна от обичайната си среда.

Почти никой не вярваше в това, а малцина от тях се присмиваха на професора и закачливо го наричаха „магьосника на лилиите“.

От три дена пъпката на лилията не помръдваше. Ана не вярваше, че точно тази нощ ще се отвори, за това предложи на баща си:

– Хайде да се помолим.

– Не е нужно, – засмя се професор Цветанов. – Това, което очакваме с нетърпение, скоро ще се случи.

– Сигурен ли си? – попита със съмнение Ана.

– Във всяко семенце се съдържа живот и той бърза да се прояви чрез цвят и многобройни листа.

Ана изгаряше от любопитство. Баща ѝ я погледна в очите и заговори сериозно като на възрастен човек:

– Всички живи същества растения или животни имат една цел, да живеят и да се развиват. Всяко едно от тях се стреми да заеме толкова място и храна, колкото са му нужни, за да изпълни предназначението си.

Преди три месеца, когато професорът донесе растението и го пусна във водата, листата му бяха колкото малка чинийка, а сега достигаха големината на автомобилна гума на голям камион.

– Какво се случва, когато е тясно и не достига храна за всички? – попита Ана.

– Тогава големите изместват малките, силните прогонват слабите. Животът е вечна борба, в която оцеляват тези, които успеят да се приспособят по-добре.

На Ана нощта ѝ се струваше безкрайно голяма. Ами ако лилията не разтвори и тази нощ пъпката си, както очакваше баща ѝ?

Изведнъж професор Цветанов скочи и се втурна към езерото.

– Погледни! Тя е раздвижи! Ани, започна се! – прошепна възторжено професорът.

Ана също скочи от мястото си. Пъпката потрепваше едва забележимо. Нямаше никакво съмнение, вътре в нея нещо искаше да се освободи. Появи се първото венчелишче, после второто, третото, …

В нощта избухна прекрасен бял цвят. Ана никога до сега не бе виждала такъв. Със страхопочитание тя следеше как се извършваше чудото.

Пъпката се отвори постепенно, най- напред колебливо, а после бързо тласкана от вътрешно нетърпение. Най-накрая се изля във венец от стотина венчелишчета. И се издигна като блестяща корона над тъмната вода в езерото.

– Когато животът в растението победи обвивката, – прошепна професор Цветанов, – възниква нещо красиво и очарователно.

Ана бе щастлива, както никога досега в живота си. Баща ѝ наистина бе магьосник, а тя му помагаше във всичко това.

Двамата стояха и мълчаливо съзерцаваха изящния бял цвят.

Навън небето просветляваше. Настъпваше новия ден.