Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.

Събраха се чувствата и започнаха да спорят:

– Кое е най-силното от нас?

– Разбира се, че аз, – чу се гневен глас. – Има ли нещо по-важно от Ненавистта? Предателството и гнева водят началото си от мен….

– Не, аз съм по-силна, – възрази Ревността. – Не можете да спорите с мен за това. Ако човешкото сърце е изпълнено с мен, то е способно на всякаква подлост и низост.

– Ха-ха-ха, – засмя се Самотата. – Мога да накарам хората да се самоубият!

– Силната съм аз, – възмути се Добротата, – защото нося утеха на човеците.

– Твоята радост е заблуда, измама и глупост. Хората се мразят едни други. В този живот всеки мисли само за себе си. Обиждат се, без да им мигне окото.

– Не спорете, няма по-силна от мен, – извика Любовта и се усмихна. – Нима има по-приятно място от сърце, което съм докоснала?

– Не ме разсмивай, – промърмори Изневярата.  – Сега живее друго поколение. Никой не цени любовта, за хората днес тя е отживелица и се е превърнала само в доставяне на удоволствие.

– Живеем във време на лъжи, измами и двуличие, – съгласи се с Изневярата Съмнението.

– И какво излиза, че всички чувства са равни? – смеейки се попита Разочарованието.

Изведнъж скокна Мъдростта:

– Всички грешите! Има чувство, което не познава суетата, предателствата и дребните съмнения. Изпълнено е с любов и доброта. Не се бои от гняв и предателство. То е по-силно от всички, които седят тук. Не се страхува и не признава пречки. Защитава от зло, брани и закриля. Край него всеки се чувства щастлив.

– Не може да бъде, – разкрещяха се всички чувства. – Къде е то? Такова не може да съществува изобщо!

– Докато вие спорите, то не губи безцелно времето си, а се труди. Винаги пази щастието и мира. То е събрало в себе си всички добри чувства. Живее скромно и незабележимо в този свят.

– Но кое е то?

– Майчинството.

Слънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Днес беше кошмарен ден. Всичко вървеше наопаки. За беда шефът на фирмата Генади Славов бе загубил някъде настроението си. Очите му хвърляха огнени искри. А ако някой го погледнеше щеше да го изпепели.

Денис Живаров бе един от най-компетентните сътрудници във фирмата. За нещастие точно в този ден той срещна в коридора Славов.
Генади изсумтя и изкрещя в лицето на Живаров:

– Това отчети ли са? Не можело….. Трябваше да натиснеш Силов по-яко, тази сделка ми бе необходима….

Денис мълчеше. Той разбираше, че каквото и да каже на шефа си, той нямаше да го чуе.

В Славов клокочеше вулкан, който всеки момент можеше да изхвърли огнен гняв и да помете всичко наоколо.

– Некадърник, – Славов доближи лицето си до това на Живаров. – От днес не те искам тук, премести се в стаята на онези дребосъци, които изпращам насам натам за дребни поръчки.

Денис разбра. Той не се нуждаеше от повече обяснения.

„Преместват ме от по-висок пост на служба, която няма да ми даде възможност да развия творческия си потенциал“ – въздъхна тежко Живаров.

Денис не изрази възмущението си гласно, нито се възпротиви на Славов, а се премести в стаята на долния етаж.

Минаха две седмици.

Славов едва не се сблъска с Живаров на входа на фирмата.

– Е, как намираш новата си длъжност? – попита Славов.

– Не почтеното и високо място правят човека благороден, – каза съвсем спокойно Живаров. – Достойният и почтен мъж трябва да превърне работата си в уважавана и заинтригуваща. Във всяка дейност трябва да се търси живеца и сърцевината, за да са превърне тя във важна и изпълнена със смисъл.

– Прав си, Живаров, – наведе глава Славов, – сгреших в яда си и те преместих на по-нисък пост. През тези две седмици много ми липсваше твоят съвет и твоето рамо, което ме подкрепяше винаги. Върни се на старата си служба.

Живаров се усмихна и двамата сърдечно си стиснаха ръцете.