Две млади момчета, докато се разхождаха, видяха скитаща се сама овца. Тя бе много натежала и едва се движеше.

– Навярно се е изгубила в храстите и са я отписали след дълго търсене, – предположи Младен.

– Това трябва да е било доста отдавна, – Кирил поклати глава натъжен.

Момчетата решиха да освободят животното от товара му.

Процесът на премахването на тежкото руно бе труден и мъчителен.

– Тази мръсна, сплъстена вълна пълна с бодили, тръни и всевъзможни боклуци, трудно се дава, – мърмореше Кирил.

През цялото това време овцата блееше и се налагаше на Младен да я успокоява.

След като животното се освободи от целия си ненужен товар, започна обилно да се храни. Краката му заякнаха и то бе доволно и благодарно на своите спасители.

– Виж каква красавица стана, – смееше се и пляскаше с ръце Кирил.

– Така сме и ние, – започна Младен с обичайните си мъдрувания. – Когато сме обременени физически, умствено и емоционално, Бог изпълнява спасителната Си мисия, която е планирал в деня, който ни е създал.

– Така е, – съгласи се Кирил. – Можем винаги да разчитаме на присъствието Му, когато извикаме към Него.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Въпреки хубавото време Наско бе ядосан. За това и бе повишил глас:

– Ние живеем в един невъзможен свят! Нежелан боклук редовно ни се пречка отпред!

– За какъв боклук говориш? – разтърси глава озадачено Филип.

– Такъв с премеждия, мъки и болки, – скръцна със зъби Наско.

– И какво да правим с него? – вдигна вежди Филип.

– Можем да го игнорираме, все едно, че не съществува, – усмихна се злорадо Наско, – но рано или късно той ще засмърди.

– А може би трябва да погледнем на трудните времена по различен начин …., – Филип се опита да успокои приятеля си.

– И как мога да го направя, като отвътре ми кипи, – възрази Наско.

– По-добре погледни как е постъпвал Исус, – посъветва го Филип.

– Исус е Божий Син, а аз съм човек, – подскочи нервно Наско. – Как мога да виждам като Него?

Филип се усмихна дружелюбно:

– Не подценявай Божията сила, която може да промени начина , по който гледаш на нещата.

Наско само въздъхна, повдигна рамене и каза вече малко поуспокоен:

– Той може всичко, но дали аз с моя гняв ще Му позволя да направи, каквото и да е.