Седи момченце във влака. Гледа през прозорец и нещо си тананика. После говори за краката си и досажда на майка си.
Тя е не много едра жена, зареяла неподвижен поглед нанякъде. Изглежда разстроена и притеснена.
– Ти ще престанеш ли най-после? – гневно казва тя на детето.
Момчето спира за малко. Но влакът върви, как може да не пее и да не говори?!
– Погледни се, глупак такъв, пак си се омазал.
„Глупакът“ се усмихва виновно. Очите му радостно заблестяват, но това не подейства успокояващо на жената.
След известно време пак:
– Нетърпим бърборко. Само шум вдигаш. Не можеш ли да застанеш мирно?
Все пак тя е негова майка. Детето повдига устни, готово всеки момент да заплаче.
Как мога да му помогна? Съчувствам му, поглеждам го в очите, а там съзирам ….. мъдрец.
Момчето наведе глава, изслуша оскърбленията, въздъхна дълбоко и застана мирно.
Колко са по-умни от нас?!

Стояха в сумрака един до друг. Тя бе преметнала ръка върху рамото му и тихо говореше:

– Сине мой, знаеш ли защо ти разказвам тези приказки и истории?

Бяха се скрили далеч от останалите, от паниката и напрежението, което ги обграждаше.

Детето поклати глава. То не знаеше и не разбираше нищо.

– Когато си мислех, че никога няма да се възстановиш, исках да съм сигурна, че ще можеш да летиш.

Гласът и беше тих и успокояващ. Това беше една необикновена вечер и те водеха необичаен разговор.

– Разказвах ти тези приказки, за да ти дам криле да летиш, така че никога да не попаднеш в плен, било то на титли или име, на недъзите в тялото ти или страданието в света.

Тя вдигна поглед и бавно продължи:

– Най-голямото ми желание е да си жив. Ако, за да живееш е нужно да страдам, с радост ще дам и живота си, за да се оправиш и да оздравееш….

Тя не намери сили да продължи, скри лицето в дланите си и избухна в ридания.

Мълния раздра мрака. В небесата проехтя тътен и нощта зарида с безутешни сълзи на великан…..

Даниел Тамет е учен, които страда от аутизъм, но той може да изпълнява зашеметяващи математически операции и да изучава чужд език само за няколко дни. Говори на десетки различни езици, включително румънски, келтски, уелски и исландски, и дори е създал собствен език.
Даниел е роден на 31 януари 1979 г. в Източен Лондон. Като дете той си ударил главата в стената и постоянно плачел. Никой не знаел какво се е случило с него, а лекарите не могли да разберат какво го притеснява.
Един ден, докато си играел с брат си получил епилептичен припадък. Бил прегледан от лекари, които му предписали лекарства. Всеки месец трябвало да ходи в болницата и да дава кръв за анализ.
Родителите му били разтревожени, защото имали дядо, който страдал от епилепсия и от това умрял. Те се страхували, че синът им може да го постигне същата участ. За щастие, лекарствата помогнали и момчето се справило с болестта.
По това време родителите на Даниел открили, че мозъка му не действа, както при другите хора. Един ден брат му решил да се пошегува с него и го накарал да умножи дълга редица от цифри. Момчето закрило очи и след пет секунди казало верният отговор. Братът експериментирал с още няколко редици от цифри, Даниел давал винаги правилния отговор. Родителите му били свидетели на това, но никога не го принуждавали да демонстрира собствените си способности в присъствието на други хора. Те знаели, че той е различен, но искали да има нормален живот.
Мозъкът на Даниел не работи в обичаен режим. Докато другите момчета на неговата възраст тичали да играят, той обичал да седи и да изчислявал броя на листата на някое дърво. В света на числата Даниел винаги се чувствал уютно.
Когато пораснал, открили, че мозъкът му може да прави сложни изчисления, с каквито се справял компютър. Той можел да изчислява кубични корени по-бързо от калкулатор.
През 2004 г. достигнал европейски рекорд за дефиниране на най-отдалеченото число, след десетината запетая на числото Пи.
Учените смятат, че това, което става в главата на Даниел, може да бъде ключ към разгадаването на аутизма.

Веднъж тя леко плесна малкото си момиченце по дупето и му направи забележка, за нещо, което детето беше направило.

Малката сбърчи носле и се разплака. Майката погледна дъщеря си и за да успокои каза:

– Всичко е наред, прощавам ти!

Детето все още подсмърчайки, вдигна глава и погледна майка си. Впери поглед в нея и каза:

– На думи ми прощаваш, но очите ти говорят друго.

Какво невероятно прозрение! Това може да усети и изрази само едно дете толкова ясно.

Прошката не е само израз, съчетание от думи, тя трябва да извира от сърцето.

Съществуват няколко версии за произхода на жеста „Дай пет“. Но най-често се приема, че се е появил в играта на бейзбол на 2 октомври 1977 г.
Дъсти Бейкър и Глен Бърк, играчи на „Лос Анджелис Доджърс“,  изиграли добра комбинация. Тагава Бърк ентусиазирано вдигнал ръка над главата си. Бейкър, незнаейки какво да прави, плеснал ръката му с дланта си.
Три години по-късно Бърк, станал известен хомосексуалист и бил принуден да се оттегли от беизбола, но този жест не забравил.
Той го популяризирал в Сан Франциско Кастро, известно като място на компактно пребиваване на сексуалните малцинства, където „Дай пет“ се превръща в символ на гей идентичността.