Цвятко Василев  се изкачваше по едно стръмно стълбище. Едва ли би се изкачил по него, ако не го теглеше любопитството натам. Дори болките в ставите не го спряха от взетото решение.

Две момчета го задминаха и се скриха зад една желязна врата. Той ги последва и плахо надзърна през отворената врата. Видя много млади хора седнали пред компютри.

Една жена го посрещна приветливо:

– Заповядайте, господине!

– Аз само така, …- смотолеви объркано Цвятко.

Жената се усмихна:

– Заповядайте! Може би ще откриете нещо интересно за себе си.

Цвятко се загледа в един от мониторите със суеверен страх. Такова нещо по негово време нямаше. Повече четяха книги, ходеха от време на време на кино, когато дойдеше някой нов филм, но това определено беше нещо ново за него.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попита жената.

– Не знам как да ви обясня, – започна несигурно Цвятко. – За първи път попадам в подобна зала….

– Все от някъде трябва да се започне, – окуражи го жената.

– Защо идват младежите тук? Какво ги привлича?

– Започвате с много трудни въпроси, – отново се засмя жената. – При нас идват и по-възрастни хора. Младежите идват, за да поиграят, а по-възрастните да изпратят някое съобщение или да си побъбрят с някой, който е много далече от тях. Мислех, че вие сте дошли за това.

– Не, дойдох да видя какво представлява мястото, което привлича толкова моя внук.

– Имаме различни игри, а младите много се увличат по тях. Вероятно и внукът ви идва за това тук.

– Той ми каза, че идвал да говори с французин, германец….

– О, това е нещо обичайно за тях, – поклати глава жената.

– А може ли момче да се увлече по непознато момиче, – малко притеснено попита Цвятко.

– Може. Получава се така наречената виртуална любов, но при нея има много заблуди и даже лъжи. Който е достатъчно обигран ще долови лъжата, но който е наивен може и да се подведе.

– А защо млад човек предпочита тази виртуална любов?

– Според мен е поради самотата, която изпитват. Тъй като не намират партньор в средата , където живеят, търсят го по интернет.

– А това не е ли много рисковано?

– В света има хора, които се представят за едно, а са съвсем друго. При такива виртуални връзки човек може да попадне на фалшифициран образ. Първоначално идва ентусиазма, а след това и огорчението.

– И какво излиза, че и най-новите електронни постижения не могат да преодолеят самотата?! – констатира Цвятко.

– Не само не я преодоляват, но и я задълбочават. Интернетът е предимно за делови връзки, бързи съобщения и професионално добиване на знания.

– Казах ви, че се притеснявам за внука си. Любознателен е, интересува се от много неща, чете и се развива интелектуално, но е много самотен.

– Не се страхувайте за него, щом е любознателен, тук ще намери информация по интересуващите го въпроси, ще се срещне с приятели и ще беседва с тях по интересни теми. Пазете го от другите капани и съблазни в живота, които водят до пристрастяване, отнемат здравето и разрушават психиката на човека.

– Много ви благодаря, че ми отделихте време и поговорихте с мен стария човек, за неща, които ме тревожеха. Вие бяхте много искрена и честна спрямо мен. Бъдете винаги така отзивчива.

– Благодаря ви, – жената бе трогната от думите на Цвятко. – Пак заповядайте някой ден, може да научите много нови неща.

– Може би някой ден ще ви посетя.

Най-старият посетител на интернет клуба си тръгна дълбоко замислен.

“ Боже, колкото светът технически отива по-напред, толкова младите стават по-самотни“, – помисли си с тъга Цвятко.

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

Ако не сте изпробвали дадена дейност, то не се присмивайте на другите и не ги съдете за това, че те не правят така, както вие смятате за правилно. Не се хвалете от рано, че нещо ще направите отлично, тъй като само в края работата ви краси.

Гърците определят думата „самохвалство“ като душевно качество на човека претендиращ, че притежава това, което в същност няма. Теофраст е изследвал характера на такъв човек, сноб, човек с големи претенции.

Такъв индивид се залавя за търговски сделки, които съществуват само в неговата глава. Претендира за връзки с влиятелни хора, които нямат въобще. Говори за подаръци, благотворителни и обществени заслуги, които никога не е извършвал и заслужавал.

За дома, в който живее, той говори постоянно, че е твърде малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка.

Похвалата мирише хубаво, ако се произнася от чужди уста, но от собствените тя лошо дъхне.

Самохвалството е несъвместимо със мъдростта.

„Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

Не молете Бога за спокоен живот, молете се да бъдете смели. Не искайте труд, който е по силите ви. Искайте сили, съответстваща на работата, която вършите. Тогава работата, която извършвате няма да бъде чудо, а самите вие ще бъдете чудото.

Трябва да запомним, че не в условията на спокоен живот и задоволяване на капризите Господ ще ви доведе до висините. Безгрижния живот не води нагоре, а надолу.

Небесата винаги се намират над нашите глави, за това ние трябва да насочим погледа си нагоре.

Ако хората избягват това, че скъпо струва, изисква саможертва или въздържане и жертви, но труд и много лишения, то трябва да са наясно, какво точно искат.

Вие няма да получите чудесен мек път, минаващ през зелени поляни, а такъв който с ръце трябва да си го разчиствате.

Само така ще стигнете до величествените върхове на планината.