Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..

Това бе една от най-големите и красиви църкви в района. В нея се спазваше строг ред. Хората в нея бяха приели свои правила, който спазваха безпрекословно.

Веднъж по време на проповедта пастирът на църквата Правдан Самоуверенов забеляза на последния ред близо до вратата мъж със широкопола шапка, избеляла риза и протрити дънки. И той реши, че веднага след като свърши службата, ще поговори с този странен посетител.

Накрая хората изпяха последната песен и се помолиха. След което започнаха да се събират на групички и да разговарят.
Самоуверенов бе фиксирал чудноватия тип и се насочи право към него.

Когато приближи до мъжа Правдан учтиво се обърна към него:

– Здравейте, господине. Радвам се, че сте решили да посетите нашата църква. Но имам една молба към вас. Преди да дойдете следващия път тук, помолете Бог за съвет, как трябва да се облечете.

След една седмица Самоуверенов забеляза същия човек, но промяна в облеклото му не забеляза. Той отново бе в старите си изтъркани дрехи и с широкополата шапка на главата.

В Правдан всичко закипя и той едва се сдържаше, но криво ляво докара проповедта до края. Веднага след това той тръгна право към смущаващия го индивид.

Самоуверенов се опита да бъде любезен, но гласът му излезе рязък и груб:

– Нали ви казах да се помолите и да потърсите съвет от Господа как да се облечете за църква?

– Помолих се, – невъзмутимо отговори мъжът.

– И какво ви отговори Бог?

– Той каза, че не знае, защото никога не е бил тук …..

Дали защото времето бе мрачно или бе подтиснат, не знам, но Тихомир Мълчанов вървеше с наведена глава към църквата.

Там завари Николай, свещеникът от храма. Тихомир боязливо се отправи към него. Поздрави го и смотолеви набързо:

– Станах християнин, но имам проблем.

– Какъв? – попита свещеникът.

– Не зная как да преодолея влечението си към порно сайтовете в Интернет.

– За това говорили ли сте с някого?

– Стеснявам се да говоря за това с приятели и близки, а искам да бъда честен пред Бога, – призна си Тихомир. – Как да се преборя с това? .

– Въпросът трябва да се постави по-остро, не за конкретни сайтове, а за Интернет като цяло.

– За целия Интернет ли? – недоумяваше Тихомир.

– Ако за вас, по една или друга причина, компютърът все още е “жизнена необходимост”, тогава борбата срещу “гледането” зависи от степента на пристрастяването ви към порнографията. В много страни това състояние се определя като психическо заболяване.

– Тогава какво да правя?

– Прието е мъж да не остава насаме с жена, която не е негова съпруга или майка. Та това важи и за този случай.

– Как така? – озадачен попита Тихомир.

– Не оставай сам с компютъра си. Това увеличава шанса ви да станете по-свободен човек.

– И ако това не помогне? – безпомощно повдигна рамене Тихомир.

– Ако пристрастяването ви е пълно, по-добре идете на някое изоставено място, където няма електричество.

– О, това би било ужасно, – възкликна Тихомир. – Как бих могъл да живея без ток? Какъв живот ще бъде това?

– Тогава имате един единствен изход и той е много евтин.

– Какъв? – Тихомир  с надежда погледна свещеника.

– Хвърлете на земята компютъра си и го строшете. Този вид уреди все още имат едно „ценно“ предимство, лесно се чупят.

В помещението бе задушно и непоносимо горещо. За разлика от друг път нямаше почти никой. Служителят скучаеше зад гишето и от време на време се прозяваше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе млад мъж. Той приближи гишето и каза под носа си:

– Бих искал да регистрирам „нова организация“.

– Адрес, – попита служителят.

–  „Звезда Алфа Кентавър“, – неохотно отвърна младокът.

Може би това бе името на организацията, а не адреса ѝ. Явно двамата не се бяха разбрали, както трябва. Сигурно не малка роля е изиграла горещината в този ден.

– Тази звезда, – почеса се по главата служителят, – някъде извън Земята ли се намира?

– Разбира се, – изгледа го намръщено младежът. – Вие, астрономия учили ли сте в училище?

– Да, – смути се чиновникът, – само исках да уточня. Това е извън пределите на България нали?

– Вие за идиот ли ме вземате? – ядоса се младият човек.

– Не, – любезно отговори служителят, – просто трябва да се премахне едно формално несъответствие.

– Какво пък е това сега? – мъжът вече кипеше.

– Ако вашият център не се намира в България, трябва да донесете малка справка за местоположението му. В нея трябва да се посочи, че той е юридическо лице и действа в съответствие с местното законодателство.

Младият мъж скръцна със зъби, удари с юмрук по стъклото на гишето, обърна се кръгом и се насочи към вратата.

Повече „чужденецът“ не се появи ….

Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!