Роботът ще патрулира на гарата, която се намира в град Джънджоу.

Роботът е боядисан в бял и черен цвят и има приятна външност. Височината на устройството е приблизително равна на средния ръст на човека.

Андроидът се премества с помощта на колелета и е оборудван със специални сензори. Устройството е в състояние да задават въпроси и да дава отговори. Роботът може да определи температурата на въздуха и да предупреди хората за опасност от пожар, ако е необходимо.

През първата седмица робота ще работи в тестов режим. Ако всичко върви добре, ще го наемат на работа.

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

Едно от известните гробища на влакове се намира в Германия, около гара Ньординген, Бавария, която била основен транспортен възел през XIX век.

През 1966 г. германските железници напълно преминали на електрически влакове, а парните локомотиви оставени на запасните коловози на гарата.

Събраното старо оборудване в Ньординген станало едно от най-големите в Германия.

Германците се отнесли към историческите ценности, като истински педантични представители на своята нация. Някои от локомотивите и вагоните реставрирали и сега те са експонати в намиращия се в близост на гарата музей на железопътния транспорт.

След като посетителите огледат експонатите на музея, могат да се разходят наоколо, където могат да видят и не реставрираната техника, която е запазена в много добър вид.

Това не е включено в програмата на музея, не служителите не пречат, смятайки, че щом човек си е заплатил цялата стойност на билета, при желание може да види и „запасняците“.

На туристите много се харесва такова пътешествие в миналото.

Мартин се разбра с Елена да се срещнат пред гара. По-рано той не бе виждал това момиче. Дори нямаше никаква представа как изглежда.

Запознаха се в чата и всяка нощ до късно разговаряха чрез компютрите си. Имаха доста близки интереси и неща, които и двамата харесваха. Затова решиха накрая да се запознаят лично.

– В два часа пред гарата под часовника, – предложи Елена.

– Добре, – съгласи се Мартин, – там ще се видим.

Мартин дойде на мястото на срещата десет минути по-рано. Той звънна по телефона на Елена и ѝ обясни:

– Аз съм със черни джинси и жълто яке, чакам те.

– Добре, – каза Елена, – А моето яке е синьо с жълти ленти.

След няколко минути пред Мартин застана слабичко момиче с пуловер без яке и му се усмихна:

– Здравейте! Аз съм Елена. Мен ли чакате?

Мартин се смути:

– Навярно вас.

Срещу него се усмихваше красиво и нежно създание, но то не отговаряше на описанието на тази, която очакваше.

След кратка пауза Марин попита:

– А къде е синьото яке с жълти ленти?

– В къщи, – отговори Елена. – Аз само по принцип казах, че имам синьо яке с жълти ленти.

Изглежда Елена не се бе съобразила, че трябва да даде някакъв белег, по който да бъде разпозната. За нея бе важно, че е поканена на среща от момче и че трябва да се видят пред гарата.

Мартин чакаше едно момиче, а се появи като че ли друго. При такова „конкретизиране“ на нещата можеха и да се разминат.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.