Студът яко хапеше, но Андрей си играеше навън в снега.

Дрехите му се намокриха и замръзнаха. Краката и ръцете му изтръпнаха от студа, но той не обръщаше внимание, играта го бе завладяла.

По едно време се усети и изтича у дома.

Майка му премахна замръзналите пластове по него. Уви го в топло одеяло и го постави до печката, като му подаде чаша с горещ шоколад.

– Толкова е хубаво, – възкликна Андрей. – Истински комфорт.

– Какво според теб означава думата комфорт? – попита го майка му.

– Удобство, – Андрей изстреля първото, която му хрумна.

– Не съвсем, – поклати глава майка му.

– А какво още? – попита нетърпеливо Андрей.

– Думата комфорт означава „да дадеш сила или издръжливост“ или „да успокоиш по време на страдание или стрес“.

– Интересно, не знаех, – каза замислено Андрей.

– Запомни, – започна да го наставлява майка му, – Бог може да бъде твоята утеха в студеното и хапливо време на живота. Божията любов, изпратена чрез обещанията Му, е покривало от надежда. Подобно на топъл юрган, има парче от Божието Слово, в което можеш да увиеш сърцето си, когато днешните ветрове станат много студени.

– Не е ли чудесно, – плесна с ръце Андрей. – Божията светлина ме заобикаля. Божията любов ме обгръща. Божията сила ме пази. Божието присъствие бди над мен. Където и да съм, Бог е с мен.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.

– Не, така не може, – роптаеше Ботьо.

– Имай малко търпение, – посъветва го Станко.

– Дали проблемите са наши или чужди, те рефлектират върху нас, – боботеше яростно Ботьо.

– Точно за това се иска търпение, – натърти Станко.

– Ние сме човешки същества, ядосваме се бързо и бавно или изобщо не прощаваме, – размаха нервно ръце Ботьо.

– Следващият път, когато не ти достига търпение, – Станко потупа по рамото Ботьо, – не забравяй, че светът се развия според Божия план, а не по нашия.

– От къде да го взема това търпение?

– Знай, че Бог е много по-търпелив спрямо нас, – отбеляза Станко. – За това намали скоростта. Изчакай! Бог никога не бърза. За Него няма срокове. За това успокой духа си и отпусни нервите си.

– И какво да правя според теб? Да чакам Господа?

– Докато Го чакаме, – наблегна Станко, – Той ни помага да използваме ветровете на бедствието, за да се издигнем над проблемите.

Вера тъжно сподели:

– Неведнъж или дваж се оказвах на ръба. Молих за помощ, но хората никога не са ми помагали. Винаги съм се справяла сама.

А след това тя отсъди категорично:

– Не може да се разчита на никого. Безполезно да викаш за помощ!

Мартин възрази:

– Говориш глупости. Ако си успяла да се измъкнеш и успееш, това е помощ отгоре.

– Но нали помощта идва чрез хората?! – нервно тръсна глава Вера.

– Понякога това става чрез промяна на обстоятелствата. Събития се променят. Изведнъж се появява попътен вятър …, но човек не разбира, че е получил помощ, – заобяснява Мартин. – Той само се оплаква и твърди, че молбите му са останали без отговор.

– Да, умът, интуицията заработваха в мен мощно. Получавах прилив на енергия, – отбеляза Вера.

И тя разбра.

За това наведе глава и тихо промълви:

– Благодаря Ти, Господи за силата и всичко необходимо, което ми даряваш в трудни ситуации.