Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.

Последните изследвания на американски учени от медицинския институт в Уейк Форест доказали, че при вярващи хора болни от рак, заболяването протича много по-леко в сравнение с пациенти, които не вярват в Бога.

Оказало се, че поради своята вяра хората могат да се похвалят с по-добро физическо и психично здраве.

Дадените изводи били направени след подробен анализ на историите на болестта на около 44 хиляди пациенти от онкологични центрове.

При пациентите, който били вярващи са отбелязани много по-малко болезнени симптоми на рака, отколкото при останалите болни.

Освен това вярата дава възможност, да се осъзнае и приеме болестта, така че човекът да продължи и да живее.

Въпреки това, учените не изключват възможността, вярващите пациенти да омаловажават остротата на симптомите на заболяването.

Специалистите смятат, че лекарите трябва да са наясно, че „вярата може да оказва въздействие върху пациентите“ и то по най-добрия начин.

Саудитски шейх, който учел бойците на Ислямската държава в Ирак и Левант на джихат, се обърнал към християнството, като чел Библията.

Историята започнала с това, че шейхът помолил един шофьор на такси да му намери Библия.

Той е признал, че е учил бойците от Сирия на основите на исляма и практически джихад, но започнал да страда и да се измъчва от множеството убийства и протегнал ръка към „нещо по-добро“. За него това добро се оказала Библията.

Християнският мисионер Джулиан заявил, че „Ислямската държава в Ирак и Левант разкрива тъмната страна на исляма, но много хора от мюсюлманите за отблъснати от тази жестокост и са объркани“.

Джулиан, който отдавна работи в страните от Близкия изток е разказал още един случай на обръщение към християнството:

– Един от бойците внезапно видял във видение кръста. Той сметнал, че това е лош знак и се опитал да намери в мрежата ислямски сайт, който да укрепи вярата му, но случайно попаднал на християнска проповед. Проповедта го увлякла и в сърцето му се появило съмнение. Така той приел Исус Христос.

Когато се молим, трябва да знаем, че тези хора са излъгани и разстроени. Но те могат да бъдат докоснати от Божията искра и да станат проповедници на Словото Му.

Ние не трябва да ги мразим, а да се молим Господ да призове към служение за делото си именно хора от Ислямската държава в Ирак и Левант.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Без Божията воля, нищо не може да проникне в живота на този, който уповава на Господа и е послушен Нему.

Това е напълно достатъчно, за да изпълним живота си с непрекъсната радост и непресекващо хваление.

Божията воля е блага и съвършена, тя единствена ни дава надежда в този свят. Непрестанно и мощно действа за нас в случаите, когато изцяло се предаваме на Бога и се облягаме с вярата на Него.

Не е ли прекрасно да знаеш, че каквато и несправедливост или скръб да ни застигне, Божията воля ще допринесе за нашето благо?

Всички нападки на сатана, насочени към нас, се свеждат до нищо, защото те са безсилни да ни навредят, но се превръщат благословение по пътя си към нас.
Няма незначителни и случайни причини за този, който се намира в Божията воля.
За такъв човек всичко идва от ръцете на Бога, защото той вярва, че Бог е начертал план за целия му живот.
И в светлите и мрачни дни, той уповава на Господа. Знае, че е „верен, този Който е обещал“ и „Бог е любов“, затова мир изпълва душата му.