Ако някой ви каже, че есента е времето на меланхолия и депресия, не му вярвайте. Някои хора точно в такъв сезон се настройват философски. Не вярвате ли?

Тогава чуйте двамата приятели Драго и Емо върху какво разсъждават по време на следобедната си разходка. На тях изглежда не им влияят сивите облаци събрали се застрашително над главите им, нито забързаните хора край тях.

– В поведението на Исус нямаше невъздържаност, импулсивност или безразличие, – каза Драго. – В Него се усеща безметежна сила, която не се поддава на паника.

– Повечето от нас под християнски живот разбират собственото си битие, без да се съобразяват с Божиите изисквания, – отбеляза Емо.

– В плътския живот има импулсивност без пориви, но Бог никога не се е опирал на такава като нея, защото това пречи на развитието на ученика.

– Как Божият Дух спира неправилните ни стремежи? – попита Емо.

– Много просто, – засмя се Драго, – ще покаже глупостта ни във всичките ѝ нюанси …

– И ние евентуално веднага ще се оправдаем, – наблегна Емо.

– Такива неща могат да се простят на малко дете, но за възрастен човек са пагубни. Индивид, който остава във властта на своите желания и страсти, става капризен и разглезен, – подчерта Драго.

– Стремежите ни трябва да се приучат на ред, така че да се превърнат в интуиция, – тържествено произнесе Емо.

– Сам се убеди, че ученичеството е основано изключително на свръхестествената Божия благодатта.

Двамата вървяха известно време бе да обменят мисли.Собствените им размисли взеха превес над желанието да философстват.

– Да предположим, че можем да излезем от трудна ситуация със собствени сили, – Емо наруши мълчанието, – но дали те ще са ни достатъчни за да живеем 24 часа свят или с други думи казано Богоугоден живот.

– За да бъдем Христови ученици в най-тежките си дни ни е нужна Божията благодат.

– Забележи, от къде взимаме сили за всичко това? Какво ни е нужно от Бог, за да творим необикновеното?

– Това от нас не се изисква…..

– Ние трябва да бъдем несвойствени и нетипични в обикновените неща, – прекъсна приятеля си Емо, – да бъдем светлина в калните улиците на презрените хора, а това не става с магическата пръчка.

Разсъждаващи в мрачното, намръщено есенно време, защо пък не?!

„…. назидавате себе си във вашата пресвета вяра…“

Рангел бе в затвора заради вярата си. Той бе известен  с христоподобния си характер.

По-късно в килията му вкараха един безделник, които бе обирал джобовете и домовете на хората. Веднъж бе наръгал човек с нож, но мъжът бе оживял.

– Такава е съдбата ми, – мърмореше Гино и нервничеше  като размахваше ръце. – Ако не бяха ме хванали, нямаше да гния в тази дупка.

– Млади човече, – обърна се към него Рангел, – би трябвало да правиш на другите това, което искаш на теб да правят. Нима искаш да те обират и убиват?

– Че какво ще ми вземат? – засмя се Гино. – На босия цървулите?! Виж за убийството съм съгласен, не искам да бъда на мястото на оня мъж, който едва отърва кожата.

– Знаеш ли, че има Един, Който те обича и не желае да мизерстваш и водиш този безпътен живот, – каза кротко Рангел.

– Че на кой му пука за мен? Баща ми се запилял на някъде, преди да се родя. Майка ми млада се разболя, а мен на седем години ме изритаха от вратата, сам да съм си изкарвал хляба.

– Исус Христос понесе на кръста твоите грехове, за да те отърве от наказанието за тях, което е смърт, – започна да го увещава Рангел. – Приеми го за свой Господ и Спасител ….

– Как мога да приема някой за мой Спасител, когато не съм го виждал нито съм го срещал? – прекъсна го грубо Гино. – Кой го знае какъв е и той.

– Ще ти кажа, кой е Исус.

Младежът се вгледа в своя съкилийник недоверчиво.

– Той е като мен.

Гино скочи:

– Ако е като теб, веднага ще го приема за мой Господ и Спасител!

Младежът няколко дни бе с този интересен мъж в една килия и много го бе харесал. Чудеше се по едно време: “ Какво прави този добър човек в затвора?“

Какво прекрасно свидетелство. Колко от повярвалите в Исус Христос, биха казали, че приличат на Него?

Точно това иска Господ, да бъдем подобни на Него. Така че хората да виждат Него в нас.

„Така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Бе тиха и прохладна утрин. Жана бе цялата в синини. Тя едва пристъпваше, но бе решила да поговори със свещеника в църквата.

Когато Киприян я видя, веднага я попита:

– Какво се е случило с теб, жено? Защо е такова лицето ти?

– Мъжът ми ме бие …, – изхлипа Жана.

– Отдавна ли?

– Вече цели десет години.

– Често ли?

– Всеки ден.

Тъга обзе свещеника.

„Тази жена е героиня, – помисли си Киприян. – Днес само с пръст да докоснат някоя жена и тя е готова за развод, а тази понася безропотно цели десет години“.

– Как търпиш всичко това? – попита свещеникът.

– Той ме обича, – каза с нежност Жана. – Само, когато пие става лош. Но се притеснявам, че това става пред очите на децата.

Трудно положение, какво можеше да се направи?

– Хайде да се помолим, – предложи свещеникът.

След като се помолиха, Жана си тръгна.

Една седмица по-късно тя влезе отново в храма, но бе много променена. Лицето ѝ сияеше, а походката ѝ бе уверена.

– Как е мъжът ви? – попита Киприян.

– Когато се върнах от молитвата при вас, той не пи, на следващия ден също, така и на по-следващия. Вече цяла седмица капка алкохол не е сложил в устата си. И знаете ли какво ми каза?

– Какво?

– „Изпитвам отвращение към спиртните напитки, повръща ми се, щом зърна бутилката или чаша пълна с вино“. От тогава с пръст не ме е докоснал.

– Силна е била вярата ти и търпението също, – усмихна се насърчаващо свещеникът.

Нур бе ревностна мюсюлманка. Тя много се разстрои, когато чу сина си Кадир да казва, когато се бе прибрал за няколко дни:

– Скъсах с исляма. Станах християнин.

Той знаеше, че семейството му може да се отвърне от него, но призна истината.

Кадир трудно намираше работа, за това се облягаше на родителите си. Те му плащаха квартирата в града и разходите за ежедневните му нужди.

След обръщането му Нур дойде при него в квартирата му. В едната си ръка държеше чекова книжка, а в другата бял саван.

– Ти сам трябва да избереш едно от двете, – твърдо му заяви тя.

Кидар знаеше, че майка му е способна на всичко. Въпреки това каза:

– Аз искам да живея за Христос и да умра за Него.

Нур си тръгна, но преди да излезе го предупреди:

– Ти непременно ще „заплатиш цена“ за своето решение.

Един ден братът на Кидар и дядо му го поканиха да се върне в село и той се съгласи.

Но за изненада на Кидар, двамата мъже го вързаха и жестоко го биха, като непрекъснато му крещяха:

– Трябва да се върнеш към старата си вяра или …… ще продължаваме да те бием.

Така го държаха цели 12 часа, след което го оставиха полумъртъв. Едва се възстанови.

Два месеца по-късно група от мюсюлмани отвлече Кидар и го преби от бой.

Той оживя, но се сблъска с нови финансови затруднения. По това време майка му изпрати хора, които да оберат останалите му пари и да му кажат:

– Тези пари не ти принадлежат.

Въпреки побоите и издевателствата Кидар запази християнската си вяра и не се поколеба, да започне да насърчава другите да приемат Исус за свой Господ.

Църквата бе пълна. Пастирът застана на амвона и проповядваше силно и ясно.

Думите му докосваха сърцата на присъстващите. Дори и на него му харесваше това, което говореше. Опияняваше се от въздействието, което упражняваше върху присъстващите.

Дойде време да прочете един от любимите си откъси от Библията:

„4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати“.

– Тук се говори каква трябва да бъде истинската любов, – подчерта пастирът.

Но самият той имаше един проблем. Проповядваше това, но не обичаше хората. Дори точно обратното.

След службата се ядосваше на всички с изключение на тези, които го ласкаеха или му поднасяха подаръци.

И без да обръща внимание, той минаваше с отнесен вид край дошлите в църквата, които го поздравяваха.

Не само им се ядосваше, но и ги осъждаше:

„За всичко са си виновни те“, – обвиняваше ги в мислите си той, а те не подозираха злото, в което ги порицаваше и упрекваше.

Пастирът се оправдаваше, както всеки път пред себе си:

„Работя в църквата. Усърдно се грижа за своето спасение….. Ето, когато прочетох този откъс, забелязах как някои се просълзиха … Имат нужда от покаяние….“

Горкият, дори не подозираше, че е чел в полза на другите, а за себе осъждение.