Днес се защитават автомобилистите от някои атавистични правни норми, които официално не са отменени до сега. Някои от тези правила могат да предизвикат усмивка.

Много внимателно към този въпрос са се отнесли датчаните.

По закон пред движещ се автомобил е трябвало да се движи човек, размахващ флаг, за да предупреди движещият се конен транспорт, че приближава кола.

Ако се случи така че шофьор с колата си мине край конен превоз и коня се уплаши, водачът на превозното средство, трябва непременно да отбие в страни и да спре.

Осен това, при продължителна нервна реакция на животното, шофьорът е необходимо да покрие своя „железен кон“, за да го скрие от погледа на коня, с цел животното да се успокои.

Когато става въпрос за раждане на дете, на първо място ни идва на ум  обичайната клиниката, а след това болницата, и така нататък.

В отдалечените краища на планетата, където животът малко се отличава от този при сто или двеста години назад, са съхранили обреди, съпровождащи ражданията при естествени условия.

Жените в индийските племена имат широки познания в областта на природата, които спомагат за нормална бременност и раждане.

Жените от племето косуа подготвят издълбано място с затоплена вода от нагрени камъни и хвърлят във водата хининово дърво, корени и треви.

След това сядат върху тази вдлъбнатина, позволявайки на парата да обгърне тялото им и да снеме болката им, това им помага да се отпуснат и възстановят след раждането.

Вера разхождаше своето огромно и добродушно куче в парка. Тя видя как едър и як мъж дърпа момиченце на около осем години.

Детето се дърпаше и крещеше:

– Пусни ме моля те! …. Мамо, ….. мамо ела ми помогни….. къде си, мамо….

Вера не се поколеба, явно момиченцето бе в беда и извика силно на мъжа:

– Пуснете детето! – Вера бързо сне намордника на кучето, но все още го държеше. – Или аз ще пусна кучето!

Изведнъж момиченцето прегърна мъжа и заплака. Вера не знаеше какво да направи, тя стоеше объркана и гледаше как разплаканото момиченце още по-силно се притискаше към мъжа.

На лицето ѝ се четеше ням въпрос: „Какво става тук?“

– Вижте, – започна да обяснява мъжът, – Аз съм баща на това дете. Водя дъщеря си в поликлиниката, да ѝ вземат кръв, а тя много се бои от иглите…..

И  бащата разпери безпомощно ръце.

– Извинете, – смутено каза Вера. – Аз помислих, че тя е в беда ….. Разбирате ли? …. Мислех, че я отвличате. Моля да ме извините.

Мъжът се засмя и протегна ръка към Вера за да се здрависат:

– По-добре човек седем пъти да се сгреши, отколкото веднъж да се премине без да се намеси. Ами ако това наистина бе отвличане. Вие правилно постъпихте.

Момиченцето вече успокоено, подаде ръка на баща си и двамата тръгнаха към поликлиниката.

Моряците и пътниците, често са забелязвали, че точно пред носа на кораба плуват цяло стадо делфини и не се страхуват от металния гигант. Без особени усилия, те са няколко метра напред.

Отговорът на въпроса, защо делфини плуват пред кораба, е от областта на хидродинамиката. Хитрите делфини използват вълната, която корабът гони пред себе си. По този начин водата ги изтласква в гръб и те увеличават скоростта на движението си.

Ако се обосновем научно, трябва да кажем, че пред носа на кораба се създава област на високо налягане. На границата между повишеното и нормалното налягане се образува вълна, която поддържа делфините.

Плуващите пред моторни катери и лодки делфини могат да развият скорост до 65 км/ч, а без помощта на образуваната от кораба вълна, те плават с не повече от 40 км/ч.

Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.

Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.

Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.

Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.

Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.

Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва  да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.

Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.

Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.