Тъмно и смутно време. Авторитетът на Католическата църква бе спаднал поради злоупотребите, корупцията и невежеството на духовенството.

Сикст IV  бе първият папа по това време, който лицензира публичните домове и наложи специален данък за духовниците, които издържаха любовница. Той въведе и продажба на индулгенции за вече починали хора, като по този начин откри неизчерпаем източник на несметни богатства.

А Александър VI бе един от най-противоречивите папи. Баща на седем деца, сред които са Лукреция и Чезаре Борджия, родени от две различни любовници.

Небето се бе намръщило и сиви облаци пъплеха по него, но пред пред продавачът на индулгенции имаше голяма опашка.

Дойде реда на богато облечен мъж, истински джентълмен, който попита продавачът:

– Колко трябва да платя, за да отида на Небето?

Продавачът погледна ценоразписа си и назова малка сума.

– А за да бъда от дясната страна на Бога? – продължи да пита непознатият.

Продавачът съвсем не се смути, погледна отново в книжата си и назова напълно невероятна сума.

– А колко ще ми струва да попадна в ада на най-хубавото място? – въпреки отегчените чакащи джентълменът отново зададе поредния си въпрос.

Продавачът се обърка, но за да не се издаде, назова сума от няколко монети. Тогава непознатият бръкна в джоба си, извади коженият си портфейл, който беше препълнен, подаде го на продавача и каза:

– Добре тогава, купувам целия ад.

Продавачът възхитен от удачната сделка, бързо написа на купувача разписка за покупката на целия ад.

След това „собственикът на ада“ направи няколко крачки, застана на средата на площада и извика към тълпата:

– Можете да се разотивате вече. Аз вече купих целия ад. Там вече никой няма да бъде допуснат …..

Самуил и Йосиф се връщаха от училище. Времето бе приятно и двамата кривнаха към парка. И там възникна следния разговор, които всеки от тях обмисляше до вечерта.

– Това е голям срам за нас християните, – недоволно отбеляза Самуил.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – Попита Йосиф.

– Разкажи ми за последния човек, за който си чул, че е споделил нещо за Исус! – раздразнено размаха ръце Самуил.

– Има много християни които правят това, – изтъкна Йосиф.

– Въпреки, че ценим разнасянето на Благата вест, – кисело реагира Самуил, – много малко от нас всъщност го правят. Според последните изследвания, резултата е плачевен. 61% от християните не са споделили Христос през последните шест месеца, а 25% са споделили само с 1-2 души. И защо мислиш, че става така?

– Някои смятат, – почеса се по главата Йосиф, – че трябва да знаят всички отговори преди да започнат да говорят за Исус.

– Ние не винаги ще знаем достатъчно за Господа, – бурно възрази Самуил, – но най-вече се страхуваме от въпроси, за които не сме подготвени или че ще дадем грешен отговор.

– А не си ли си мислил, че понякога този страх идва от това, че хората са враждебно настроени към  Евангелието и гледат да ни объркат? – предизвика го Йосиф. – Трябва да признаеш, че всеки християнин е искрено загрижен това, което е разказал на хората за Исус и желае да ги тласне напред към Спасителя.

– Не трябва да се страхуваме от нещата, които не знаем, – отбеляза Самуил, – просто трябва  да кажем: “ Не знам отговора на този въпрос, но ще попитам по-стари вярващи от мен и ще ти кажа“.

– Е, да! Евангелието е сила за спасение и то не се състои в отговорите на нашите въпроси. Освен това неотговорените въпроси рядко са попречили на някой да се довери на Христос, – вметна Йосиф.

Двамата се бяха разгорещили от разговора и вървяха доста възбудени по алеята.

– Понякога съм виждал християни, – наперено продължи Самуил, – които изглеждат някак странно и ми напомнят на някого. Мисля си, че при благовестието, трябва да бъдеш самия себе си, а не да имитираш този или онзи евангелизатор.

– Е, на някои им се отдава по-лесно да правят това, – възрази Йосиф.

– Но това не означава, че останалите са по-неможещи от тях, – отвърна засегнат Самуил, – Нали Бог ни е дал всичко за това, иначе не би ни изпратил.

– Лошото е, че когато говорим за Исус не помагаме на хората да го призоват в молитва, – отбеляза тъжно Йосиф. – В такива случаи трябва да попитаме човека: „Това има ли смисъл за вас? Искате ли да се доверите на Исус точно сега“. Ако каже „да“, трябва да го поканим да се помоли, а ако каже „не“ или „не сега“ това също е добре, защото той остава отворена врата и по-късно ще можем да си поговорим с него отново за Исус.

– А коя е най-голямата грешка при благовестието според теб? – настървено попита Самуил.

– Имаме приятели, хора от семейството, колеги и съученици, които са готови да слушат за Исус, но ние мълчим, – призна с болка Йосиф.

– Бих извикал към всички християни: Престанете да мълчите! Споделете днес вестта за Христос, – Самуил вдигна нагоре ръце и заподскача въодушевено.

Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

След като завърши гимназия, Трифон замина в големия града, за да продължи образованието си в университета. Той бе много развълнуван от факта, че ще бъде свободен.

– Сега на никого не съм длъжен да обяснявам защо правя така или иначе. Но сега ми се пада и по-голяма отговорност. Ако сгреша и взема неправилно решение, за последствията не мога никого да виня.

Периода до Новата година за Трифон бе време за приспособяване към новата обстановка, в която колкото и да е странно изискванията към него не намаляха, а се увеличиха.

Сега бе време да докаже, че е голям и способен да води самостоятелен живот. Запретна се здраво и не изоставаше нито в учението, нито в обществените мероприятия, който ставаха в града. В началото не му бе леко, но свикна.

Наближиха празниците по Нова година и Рождество и Трифон се радваше:

– Сега родителите ми ще видят колко съм се променил. Дали ще се радват, че съм станал по-самостоятелен и по-отговорен за постъпките си?

Усмихнат, пълен с оптимизъм Трифон прекрачи родния праг.

– Тито, – извика майка му като го видя и го прегърна.

След това погледна към обувки му, на една от които се бе лепнало малко кафяво листо и веднага нареди:

– Обувките в антрето! Кога ще да се научиш с мръсните обувки да не влизаш в стаята?

Трифон не искаше да влиза в конфликт с майка си, за това отиде в антрето и се събу.

Когато се настани на масата грижовната майка веднага му предложи пълна чиния, от която се вдигаше приятна миризма на задушено със зеленчуци.

– Е, как я караш там? – започна майка му с въпросите си. – Успяваш ли да разбереш какво преподават или се заплесваш и не внимаваш? Закъсняваш ли вечерно време? Храниш ли се редовно? …

„Горката ми майка, – помисли си Трифон, – тя не може да разбере, че не съм онова малко момче, което отлетя преди няколко месеца от дома ѝ. Дори не забеляза, колко много съм се променил“.

След въпросите си, на които не бе дочакала да ѝ се отговори майка му започна да разказва за баща му, неприятностите в работата си и новите промени, които бяха направили в двора.

Слушайки майка си Трифон не усети влизането на баща си.

– О, сине, добре дошъл. Радвам се да те видя. Я какъв голям си пораснал, дано поне малко си поумнял.

Трифон само се усмихна и прегърна баща си.

– Сега си сам, – започна баща му, – гледай да не ни изложиш. Не гони момичетата, има време за всичко ….

И той продължи с поученията и наставленията към сина си. Трифон седеше почтително и не възразяваше на баща си.

Колко жалко, че това не направи впечатление на баща му. Нравоученията на възрастния човек бяха насочени към оня малък хлапак, който бе готов да възразява на всичко и да спори, макар и да разбираше, че не е прав.

Трифон въздъхна примирен и си помисли:

„Възприемат ме още като малък. Дори не забелязаха, че съм се променил… Е, нищо….. Може би с времето…“

Ако се опитаме да разберем и да се адаптираме към промените в нашите деца, това ще им покаже, че ги ценим повече. По-добре да разпознаем растежа и зрелостта им и да ги насърчим. Само това може да ни сближи с тях.