Градът се задушаваше, впримчен в яката прегръдка на двигателите с вътрешно горене. Хората седяха по пейките в парка и обсъждаха времето, „издънките“ на политиците или „коригираните“ цени на стоките.

Свилен и Стойко бяха развълнувани от нещо съвсем друго. Те коментираха въодушевено, без да обръщат внимание на хората около тях. Младежи, които разсъждаваха и търсеха истината.

– Ако човешката любов не тласка човека към непривични за него постъпки, това не е любов, – заяви Свилен.

– Ако тя е предпазлива, прави си разни сметки, това също не е любов, – допълни Стойко.

– Това по-скоро е симпатия, топли чувства, но просто няма признаци на любов, – констатира Свилен.

– Случвало ли ти се е да си губиш главата си и да правиш нещо за Бога, заради дълга си, а не от съображения за здрав разум или каквито и да са там мотиви и поводи, освен едно единствено – защото Го обичам? – попита Стойко.

– Осъзнаваме ли когато правим нещо ценно за Бога или просто повтаряме заучените думи за Неговото величие и Изкупление, а в същото време сме заети с цял куп ненужни неща? – попита и Свилен на свой ред.

– Не става дума за Божествените и грандиозни дела, които остават в историята, а за обикновените неща, които свидетелстват на Бога, че му се покоряваме във всичко, – уточни Стойко.

– Желанията зародили се в Божието сърце имат ли такъв отклик у нас като на Мария от Витания? – попита Свилен.

– Понякога изглежда сякаш Бог ни наблюдава, очаквайки да види поне някакво доказателство за любов ни към Него, – поклати глава Стойко.

– Покорността пред Бога е по важна от личната святост, – възторжено каза Свилен.

– Вълнуваме се от това как ходим, какво говорим, какво гледаме, страхувайки се да не оскърбим Бога, но от покорството ни пред Бога  и любовта ни към Него няма никаква следа, – размаха ръце Стойко.

– Трябва да се откажем от въпроса: „Мога ли да се  натъкмя, да пасна в някоя дейност?“. Нека осъзнаем, че това не може да става така, – замислено каза Свилен.

– Ако се покоряваме на Бога, Той действа чрез нас непрестанно, – обобщи Стойко.

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

В стаята цареше полумрак. В околните домове отдавна бяха запалили лампите. Сашка седеше на стола и безжизнено гледаше в открехнатия прозорец.

– Саше, – извика майка ѝ, когато влезе в стаята, – защо седиш на тъмно? Случило ли се е нещо?

Сашка продължи да мълчи, събрала ръце в скута си, сякаш не бе чула въпросите на майка си.

– Дъще, твоето мълчание много ме тревожи. Какво става с теб.

Сашка се отърси като от някакъв полусън.

– Получих първата си целувка от мъж….

Майка ѝ я погледна изненадано, с дълбоко скрито в себе си притеснение.

– Това се случи при много романтични обстоятелства…..

– Какво си направила? – едва сега възкликна на глас майка ѝ.

– С Емо бяхме далече от залива. Около лодката се виждаха различни на цвят риби. И тогава….

Сашка разказа следното на майка си:

Емо се стараеше и всячески се мъчеше да ме убеди:

– Ако се гмурна още днес ще извадя част от пиратско съкровище.

– Самохвалко, – възкликнах и се засмях.

– Да се обзаложим на една целувка, предложи бързо той.

Не вярвах на нито една от думите му, за това на шега приех.

Той скочи от лодката и се изгуби във водата. По едно време се разтревожих. Забави се много. Помислих, че му се е случило нещо.

Тъкмо се чудех как ще се върна на брега сама, когато той изплува. В ръцете си държеше малка амфора, пълна със сребърни монети.

Помислих си: „Дали предварително не я бе скрил? Но това нямаше значение“.

Майката на Сашка въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Нали си ме учила да спазвам обещанията си. Загубих облога и му позволих да ме целуне. Трябва да призная, че много ми хареса.

– Ти познаваш ли добре това момче, – загрижено попита майка ѝ.

– Той е красив като Аполон, – каза Сашка с възторг. – Какво да го правя непрекъснато върви по петите ми? Изглежда е влюбен до ушите в мен. Но и аз го харесвам и съм влюбена, но не го показвам.

– Баба ти едно време казваше, че любовта и кашлицата не могат да се скрият.

– Защо става така, когато ни връхлети любовта? Не си мисли, че дъщеря ти е вятърничаво момиче. Тази целувка е само от спечелен облог. Той е по-голям от мен. Ще го накарам да ми признае за всичките си похождения в миналото…

– Уж още нищо няма между вас, а май вече го ревнуваш? – засмя се майка ѝ.

– Знаеш ли какво казва сестра му за него, че ако всичките му грехове трябва да се изпишат на челото му, трябва да си нахлупи шапката до очите, за да не се виждат.

– Е, сигурно не е толкова лош….. щом си го харесала!

– Защо всички смятат, че любовта е грах? Нали Спасителят ни е повелил да се обичаме.

– Ако истинската любов премине в действия, за които Спасителят ни е заръчал да се държим далеч от тях, – каза майка ѝ, – тя губи своята стойност.

Сашка кимна с глава в знак на съгласие и добави тихо:

– Така е!

 

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.