Кой е открил пеницилина?

Какъв странен въпрос. Всеки ученик знае, че пеницилина е бил открит от английския лекар Александър Флеминг. За това си откритие той е получил Нобелова награда.

Но не бързайте, днес има причина да твърдим, че чудодейния препарат е открит година преди Флеминг от френския студент по медицина Ернест Августин Дюшенсне, който в своя дисертация подробно е описал изненадващо ефективно лекарство за борба с различни бактерии, които влияят неблагоприятно на човешкото тяло.

Своето откритие младият французин, тогава е бил само на 21 години, не могъл да разработи и изследва подробно. Попречила му болест и ранната му смърт.

Колегите му забравили за неговата работа и не ѝ обърнали внимание.

Александър Флеминг нищо не е знаел за това и не е могъл да знае.

Много по-късно във Франция в Лион била случайно открита дисертацията на Ернест Дюшенсне.

Стояна лежеше в леглото, бледа и изтощена, загубила последните си физически сили. Тялото ѝ, което преди бе едро, внушително и силно, сега се губеше в гънките на одеялото. Едва се забелязваха очертанията ѝ. Неизтощимата, енергична и влиятелна плът се бе стопила само за няколко месеца. Само в очите и още гореше буен огън, който говореше, че не се бе примирила с положението, в което се намираше.

Соня стоеше до леглото ѝ бе потънала в мислите си.

– Искам да знам какво ще правиш, когато мен вече няма да ме има, – каза Стояна. – Искам да ми кажеш.

Двете бяха много близки, повече от приятелки. Стояна не веднъж бе подкрепяла младата жена.

В гърлото на Соня бе заседнала буца и тя безпомощно мълчеше. Стояна я разбра, без да чуе мнението ѝ.

– Какво ще правиш с Кольо? Ще му отмъстиш ли?

Соня поклати глава.

– Отмъщението не е решение, – каза съвсем тихо Соня. – Онова, което направи е толкова отвратително …… Само Бог може да го съди.

– Права си, – кимна Стояна. – Животът е твърде кратък, за да си губим времето за неща, които не можем да променим. По-добре е да насочим всичките си сили към задачите и хората, на които можем да повлияем и окажем съдействие. Знам, че още го обичаш, макар да не искаш да го признаеш дори пред себе си.

Соня избегна проницателния ѝ поглед и въздъхна  унило:

– Два пъти се влюбих и двата пъти се обезсърчих и отчаях.

– Защо не опиташ още веднъж? Не прави същата грешка като мен, аз твърде рано се отказах.

– Вече не вярвам в любовта, – огорчено каза Соня. – Когато човек се влюби, загубва разума си. За мен любовта е като душевно заболяване, което се опитваме да излекуваме с брака.

– Дълги години се опитвах да отрека любовта, – каза с тъга Стояна, – защото се боях да загубя онова, което смятах за важно, да има власт. Но какво е властта в сравнение с любовта? Любовта е вдъхновителят и организатора на живота, началото и края на всичко, което правим. Тя е единственото богатство, което се умножава, когато го разпръскваме. Дълго време си затварях очите пред тази истина, а това бе най-голямата ми грешка.

– На мен ли липсва само вяра, – каза Соня. – Любовта я усещам като нож, който разбърква вътрешния ми мир.

Двете жени замълчаха за малко, а след това Стояна продължи:

– Може би ни е дадено само веднъж в живота, да обичаме истински, а после да се утешаваме с множество дребни влечения към един или друг мъж. Отличителната черта на истинската любов е, че човек изгаря като храст, ударен от мълния. Означава ли това, че след всичко преживяно ще остане само пепел?

Соня не можеше да отговори на въпроса.

– Ако не се върнеш при Кольо, тогава му помогни да завърши започнатото, това за което е мечтал  цял живот.

Соня трепна:

– Винаги, когато съм се опитвала да му помогна, само развалях и усложнявах нещата.

– Опитай отново, – насърчи я Стояна, – въпреки че не си уверена в съдействието си. Той има нужда от твоята подкрепа. Дължиш го на любовта, която все още изпитваш към него …..

Пристъп на опустошаваща кашлица разтърси тялото на Стояна. Соня изтръпна, тя виждаше, че единствената жена, която я бе подкрепяла, сега си отиваше, а тя бе застанала на кръстопът. Как да постъпи?

Думите на Стояна сериозно я бяха разтърсили. Имаше над какво да разсъждава…….

Моника внезапно осъзна, че Владо продължаваше да държи ръката ѝ. Издърпа я бързо и му зададе въпрос, който я измъчваше от сутринта. Беше ѝ хрумнал снощи, докато ровеше в сандъчето си със стари изрезки от вестници, които бе събирала внимателно. Тя често правеше това преди да заспи.

– Наистина ли пишеш книги?

– Да, – отговори Владо, като се изпъчи гордо. – Това е моята професия.

– Нима писането на книги, може да бъде професия? – учудено попита Моника.

– А защо не? – Владо погледна в зелените ѝ очи, които излъчваха особен блясък. – Когато авторът измисля някоя история, той преживява всичко описано в нея. Без да напуска дома си, обикаля далечни страни, опознава неизвестни нему народи, среща се с най-различни хора. Говори с крале и мъдреци, пие скъпи вина без да плаща и опитва от невероятната кухня на най-добрите готвачи, без да хапне абсолютно нищо.

– Какво чувстваш, когато пишеш? – попита Моника.

– Когато седна да пиша, целият свят се променя. Трябва само да хвана писалката и да го пресъздам на хартията.

– Не те ли е страх, – попита плахо Моника, – че твоите фантазии могат понякога да ти навредят. Има идеи, които са много опасни.

– Опасно ли? Как така?

– Как можеш да си представиш нещо, което действително не съществува? Това някаква магия ли е или недостижимо вълшебство?

– Да, – засмя се Владо, – точно так трябва и да бъде, като магия, вълшебство, очарование, невероятна приказка или измислица.

Тя си спомни момента, когато разтвори ситно изписаните листове, хвърлени на масата му. Докато го чакаше прочете малко от написаното, но то бе достатъчно да я потопи в един нов свят, непознат и далечен за нея.

Сега го слушаше внимателно и макар да не разбираше всичко, знаеше, че той е един от вълшебниците, които умеят така да подредят думите, че да се получи прекрасна измислица, която докосва душата на всеки читател.

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.