Групата не бе голяма, но тя често се събираше. Дискутираха по различни въпроси.

Днес първи взе думата Ботьо:

– За какво използваме неделята?

– Да спим по до късно, – подскочи Деница.

– А защо не да се срещаме с приятели на закуска? -повдигна рамене Пламен.

– Важното е да пазаруваме, – отбеляза Дона. – Къде ще намерим толкова свободно време? А и трябва да се възползваме от разпродажбите през уикенда.

– Има много работа в двора и по къщата, – заклати глава Калин. – Дори и десет недели да имам на куп, пак няма да я свърша.

– Стига работа, – изропта Крум. – Гледайте някой филм или мач.

След като ги изслуша Ботьо заключи:

– Неделята трябва да бъде не само за физическа почивка и възстановяване, но и за духовно освежаване. Това е израз на нашата преданост към Бога.

Минаха новогодишните празници, но една малка група пак се бе събрала във фоайето на магазина. Останалите, които идваха навярно още празнуваха.

– Светът ми изглежда по-разделен от всякога, – сподели Спиридон.

– Така си е, – съгласи се Марко. – Независимо дали става въпрос за политически партии, които не могат да постигнат съгласие относно основни въпроси, или религиозни групи, които бълват омраза една към друга, каквото и да казваме винаги има напрежение.

Севдалин наклони главата си на една страна, както обичаше да прави и каза:

– Ако показваме уважение, контролираме поведението си, избягваме безсмислените спорове, биваме съпричастни към другите, нещата стават по друг начин. Единствената ни цел трябва да бъде желанието да видим постъпките и думите им през тяхната призма.

– Трудно е да оставим различията си на страна, но не е невъзможно, – усмихна се Гечо.

– Е, ако имаме повече търпение, решим да не се обиждаме, не приемаме всичко лично, фокусираме се върху, онова което ни свързва,… – Севдалин сви четвъртия си пръст на лявата ръка и малко замълча.

А след това добави:

– Да обичаме хората, с които не сме съгласни, е единство.

– Последователите на Христос, – обади се и дядо Горан, той не можеше да пропусне да каже нещо за Господа, – не е достатъчно да цитират стихове от Библията, трябва любов и отзивчивост и всичко това да бъде истинно и с благодат.

Мирослав бе най-младият, но той веднага взимаше думата, щом се заговореше за Бог:

– Ако представим толкова добре Исус, че останалите да пожелаят да Го познават, Светият Дух е способен да ги накара да коригират всякакви гледни точки, които са несъвместими с Неговата истина.

Не всички събрали се бяха съгласни с последните мнения. Те все още не познаваха Господа.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.

Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.

Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.