Още от самото начало Ирена бе усетила какво се задава. Новата учителка, чийто нос и уста изпъкваха остро напред като муцуна на чакал, бе получила информация от предишните учители за поведението на Ирена.

За това палаво момиче казваха: „Неуправляема, рязка, опърничава, своенравна, недисциплинирана, голям инат и е прекалено твърдоглава“.

След междучасието Ирена седна на чина си и се зае да рисува динозавър с широко отворена паст облечен в семплата рокля на Хитинова. Тя се увлече в изобразяването на зъбите, направи ги дълги, неравни и сивобели.

Ирена толкова много се бе въодушевила от рисуването си, че не забеляза как всичко край нея притихна.

Изведнъж Ирена усети напрегнатия поглед на Хитинова, която бе вторачила очи в рисунката ѝ, но тя демонстративно продължи да рисува.

Оформи сенките и последния зъб и се облегна назад с присвити очи, за да огледа творбата си. Листът отхвръкна нагоре, преди Ирена да успее да го хване.

В класа настана тишина.

– Остани след часовете, – каза спокойно Хитинова, в гласа ѝ нямаше злоба или предизвикателство.

Свърши и последният час. Всички се изнизаха покрай Ирена, като си шушукаха и усмихваха подигравателно. В главата ѝ се въртеше вихрушка от лоши предчувствия, но тя реши да не се страхува.

– Погледни ме, – каза Хитинова.

Ирена бавно вдигна поглед към учителката си и замря. Те бяха наситено сини, изпълнени с огорчение и страдание.

– Съжалявам, – каза Ирена.

Когато тези неискрени думи се откъснаха от устата ѝ, Ирена осъзна, че е постъпила ужасно глупаво. Тя се изчерви, ушите заглъхнаха, пръстите на ръцете ѝ изтръпнаха. Носът ѝ потече, а устата ѝ пресъхна. Тялото ѝ бе разкъсано от противоречиви мисли.

– Когато бях малка, – каза тихо учителката, – ми ставаше много обидно, когато ме подиграваха заради външността ми. Отдавна вече съм се примирила със своята ….. грозота и уродливост. Издадената челюст е наследствена болест в нашето семейство. Признавам, че понякога пак ме боли от някоя случайна подигравка или рисунка като твоята.

Ирена започна да мънка, но не успя да каже нищо, защото гърлото ѝ бе пресъхнало. Хитинова ѝ подаде кърпичката си, в нея се долавяше мирис на лавандула и невен.

– Съжалявам, – този път Ирена беше искрена. – Мога ли вече да си вървя?

– Не!

Ирена изпадна в недоумение. Нали беше казала, че съжалява, какво трябваше да направи още?

– Казах ти как се чувствам, – каза учителката – и очаквам повече да не ме нараняваш.

Погледите им се срещнаха. Устата на Ирена широко се отвори. От очите ѝ бликнаха сълзи. Странните чувства, които обзеха Ирена, я преобразиха.

– Никога повече няма да ви причиня болка, – каза Ирена, а от сърцето ѝ избликна състрадание.

След това без разрешение изхвръкна през вратата на класната стая и хукна надолу по стълбището. Когато стигна до пътя, тя усети, че нещо в нея се бе променило, старата Ирена бе умряла.

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

Вера Петрова преподаваше в близкото училище. Много деца бяха минали през ръцете ѝ. Но за първи път от толкова години се сблъскваше с традиционно и правилно възпитание, внушаващо на момиче скромност и трудолюбие. Строгият, но справедлив баща се възприемаше от болното общество като тиран и деспот.

Вера Петрова тази година водеше четвъртокласници. В нейния клас учеше Мария, момиче от многодетно семейство. Тя бе най-голямото от четирите деца. Имаше още двама братя и една сестричка.

Петрова беше изненадана, че Мария не участваше в нито едно извънкласно мероприятие. Когато класът отиде на екскурзия  за два дни, Мария не отиде с тях.

Петрова попита приятелките ѝ:

– Къде е Мария, защо не дойде?

Едно от момичатата обопщи шушуканията и споровете им, които възникнаха след въпроса на учителката:

– Нейният баща е много строг, той никъде не я пуска.

Ани се обади, като потвърждение на думите на приятелката си:

– Майка ми помоли да пуснат Мария на рождения ми ден, но баща ѝ не разреши.

– И за моя рожден ден не я пуснаха, – скочи Виктория, – Мама казва, че Мария у тях е като Пепеляшка. Върши всичката домакинска работа, но не я пускат да се разхожда.

Петрова остана удивена и реши да изясни, какво точно става в семейството на Мария. Преди това тя се срещна с майките на Лили и Клара и ги попита какво знаят по този въпрос.

– Строг ли? Той е направо тиранин! – възкликна майката на Лили. – Един ден дъщеря ми отиде да посети Мария. Бащата на Мария я спрял на вратата и ѝ казал, че така разголена не може да се разкарава, а тя беше само по тениска и шорти. Нима едно деветгодишно момиче в горещ ден не може да ходи така?

– Бащата на Мария е деспот, – въздъхна майката на Клара. – Жал ми е за момиченцето. Ако сега е такъв тиранин спрямо нея, какъв ли ще бъде, когато Мария стане девойка?

Мария е момиче с приятна външност. Отличничка. Посещава групата за народни танци и участва в кръжока по рисуване към училището. Тя е тиха не само в час, но и в междучасието.

Петрова реши да се срещне с майката на Мария и да си поговорят, затова изпрати бележка по момичето. Но в училището дойде не майката, а бащата. Той беше мъж над 40 години. Преподавател в техническия университет, доцент. Висок, плешив, с изправена военна стойка, със сиви късогледи очи. Когато се срещна с учителката на дъщеря си поясни:

– Жена ми е доста заангажирана с четирите ни деца, за това няма възможност да дойде. Какво се е случило?

– Защо Мария не идва на извънкласните мероприятия? Защо не я пускате на рождените дни на приятелките ѝ?

Мъжът се усмихна иронично и заяви:

– Аз съм против училищните дискотеки, екскурзии в гората и ходенето по хижи. В наше време такива ситуации са потенциално опасни за децата. Дъщеря ми посещава два кръжока в училище, които са напълно достатъчни за хармоничното ѝ развитие. На Мария е забранено да ходи на гости у приятелките си, защото там съвсем не е безопасно за нея. Аз нямам нищо против момичета да идват в къщи и да си играят с дъщеря ми под надзора на съпругата ми. На рождения си ден Мария винаги е канила приятелките си у дома.

– А защо сте изхвърлили едно от децата, само защото е било по шорти? Всички момичета ходят през лятото така.

– Чуйте, – мъжът отново се усмихна, – аз съм против това, момиченца да се разхождат по такива къси гащички извън дома, а също и за къса тениска, която не покрива корема. И още нещо, аз не съм изгонил детето, а го доведох до вратата на техния дом. Нима като педагог смятате, че съм постъпил неправилно?

Петрова мълчеше, какво можеше да му отговори. Тя беше напълно съгласна с него. Днешните майки така разголват децата си, че за тях е доста застрашаващо и опасно.

– А вие ли разшихте подгъвите на полата на дъщеря си, за да стане по-дълга?

– Не аз, жена ми го направи, но възгледите ни със жена ми относно възпитанието напълно съвпадат.

– А какво прави Мария в къщи? Какви са нейните задължения? Знаете ли, че я наричат Пепеляшка?

– Мария почиства стаята, където обикновенно е със сетра си. Мие съдовете след хранене. Помага на майка си, когато жена ми я помоли. Полива цветята в двора. Според мен съвсем не прилича на Пепеляшка.

– Съгласна съм с вас. Но излишната строгост, забраната за посещение на училищните дискотеки, няма ли да даде обратен резултат в юношеска възраст?

– Защо Мария трябва да привиква към тези дискотеки? Знаете, че на тези места понякога се предлагат наркотици. Тя и така танцува три пъти  в седмицата в състава по народни танци. Това е много по-полезно. Формира правилна стойка и грация. В дискотеката децата се блъскат едни други, беснеят, музиката гърми в ушите. Каква е ползата за децата от това?

– Но …..

– Вижте, аз искам да възпитам в дъщеря си два основни качества, необходими за всяка жена – скромност и трудолюбие. И ако училището не ми помага в това, то поне да не ми пречи.

Разговорът изведнъж спря и бащата си тръгна. Петрова беше объркана. Тя искаше Мария да се весели с другите ученици на дискотеките и да ходи на екскурзия, но от друга страна разбираше, че баща ѝ беше напълно прав. Златна среда в случая няма. Но за това пък се появи желание, да поговори с майките на останалите момичета по въпроса.

Да приемем, че някой е подарил на свой приятел диамантен пръстен, който струва много пари. Какво би си помислил този, който е подарил пръстена, ако след това при първата си среща с приятела му, той му каже:
– Какъв прекрасен пръстен ми подари. Аз ще го пазя и ще го скрия на безопасно място.
Такава глупост умът ни трудно би могъл да възприеме.
Но колко голямо е безумието на хора, които полагат всички усилия и постоянно се грижат за външния си вид и тялото си, дори и да е много красиво, неразбирайки, че в тях единственото съкровище е душата им.
Исус Христос оценява човешката душа повече от външността, видимия свят и за да я изкупи даде живота Си.
Човек може да се увлече по нещо красиво, но Бог цени вътрешното съдържание на това нещо – неговата душа.
Душата е безсмъртна, надарена е с разум и воля. Тя винаги разбира от какъв вид са всички наши чувства, съкровища на нашето мислене, източници на вътрешна привлекателност и красота, и до колко те са отражение на Бога.
Всяка човешка душа е уникално творение на неповторимия Майстор.
Тежко е на душата ни без Христос. Без Него тя прилича на дом без господар, град опустошен от враговете, кораб без кормчия, овце без пастир и болен изоставен от лекаря си.
Животът и мирът в душата ни са неразривно свързани с общението ни с Небесния Цар. Нека отдадем нужното място на Исус Христос в нашите сърца и души.

Виждайки нещастно влюбения Маджнун, много се опитвали да му помогнат със съвет.
– Тази Лейла не е толкова прекрасна, – казвали му те. – В нашия край има много по-красиви девойки. Избери си която искаш!
Маджнун побледнял, като чул тези думи и им отговорил:
– Красотата, това не е форма и не се изразява във външността на съда, а в неговото съдържание. Ако за вас то е оцет, то за мен е сладко вино! Нали Господ в една стомна за едни налива горчива отрова, а на други мед и всички виждат очертанията на съда, но само посветените знаят, какво съдържа той!