Притъмняваше. На запад се издигаше облият купол на катедралата, изпъкващ на тъмни хоризонт, който пламтеше в червено, което постепенно избледняваше към виолетово и сиво. В тази част от деня минувачите намаляваха.

Заникът бавно гаснеше като преливаше в различни цветове и форми, някак тайнствено. Кола пресече площада и спря. От нея слезе млада жена. Здрачът обагряше бялата ѝ кожата в гълъбово, а очите и косите ѝ тънеха в мрак.

Носът ѝ бе прав и дълъг. Челото ѝ бе широко и необичайно високо. Брадичката ѝ бе заострена, но челюстите и бузите ѝ бяха изискано оформени.

Тя бе много красива, но здрача омекотяваше формите ѝ. Придаваше ѝ някакви призрачни черти. Сякаш се топеше във въздуха. Не можеше да се разбере къде са сенките и от къде започва тя.

В очите ѝ имаше прикрита радост. Те криеха някаква тайна. Усмивката ѝ изразяваше намек за прикрити кроежи.

Походката ѝ бе решителна. А начина, по който се оглеждаше говореше за тайнственост и загадъчност. На оскъдната светлина от време на време се забелязваше проблясък на страх в очите ѝ.

Тя побърза до страничната врата на близката сграда и настойчиво почука, а след това се отдръпна в сенките. Вратата се отвори със скърцане. Погледа ѝ веднага се насочи към отворената порта.

Там стоеше мъж. Тялото му изцяло бе скрито в сенките. Тя го погледна и засия. Мъжът протегна ръце към нея. Двамата се забързаха един към друг и вплетоха телата си.

Последните лъчи на деня обгърнаха двойката. Те изглеждаха като едно цяло. Воала на любовта бе обгърнал сърцата им и те се радваха един на друг.

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.

Смятате ли, че Мъртво море е най-соленият водоем на планетата?

Разбира се, не! Съдържанието на соли, главно калциев хлорид, в Антарктическото езеро Дон Хуан достига 40.2%, а солеността на Мъртво море е само 34,7%, а средната соленост на океаните е 3,38%.

По време на откриването на езерото през 1961 г., температурата на водата е била -30 ° C, но поради концентрацията на разтворени минерали в нея на езерото не е имало лед.

По-късно било установено, че водоема не замръзва даже и при температура на въздуха -53 ° С, въпреки че средната дълбочина е само 30 сантиметра, а площта е не повече от една четвърт километра.

Езерото е място, от където излизат подземни води. Сухите долини, в които се намират такива водоеми се характеризират със силни ветрове и много сух въздух.

При тези условия изпаренията на стопилата се вода, образуват околните ледници, които концентрират във високите скали съдържащите в тях минерали.

Химичните реакции между почвата и солена вода води до образуването на азотен оксид, или така наречения „райски газ“  или „веселящ газ“.

Ако отидете там ще се получи доста весела екскурзия.

Съществува легенда за един немски барон, който имал замък на река Рейн. Той свързал с жици кулите на замъка си, така че вятърът като подухне да се получи еолова арфа.

Нежните бризи на ветровете обикаляли около кулите, но арфата не свирела и музика не се получавала.

Една нощ се разразила силна буря. Планината и замъка се затресли от нея. Баронът излязъл на прага на замъка, за да види страшната буря.

И изведнъж еоловата арфа изпълнила въздуха със звуци, които звучали много по-силно от разярената буря.

Нужна била буря, за да се получи музика.

Нима ние не познаваме хора животът, на които не издава завладяваща музика по време на безметежното им благополучие? Но когато се разрази над тях буря те ни изумяват със силната си и мощна музика.

Винаги можеш да разчиташ на Бог, след преживяно нещастие, ако то е преодоляно правилно. Той ще те направи хиляди пъти по-блажен от това, което е предшествало изпитанията.

„Никое наказание не изглежда да е за радост … но след това …“ Какво възнаграждение!

Време бе бебето да се роди. Дора прегърна Рени, за да я подкрепи. И Рени се облягаше на нея, когато болката избухваше вътре в тялото ѝ.

Щом стигнаха до стълбището, Рени се преви на две и простена.

– Така ще те боли за него до края на живота ти, така че по-добре се приготвяй – предупреди я Дора уж на шега.

Рени се опита да се усмихне, но спазмите ѝ бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за мъжа, когото обичаше, за цената, която трябва да плати за греховете си. Дора правеше всичко каквото можеше, за да я успокои. Лицето на Рени бе пламнало, а отвътре я изгаряше топлина. Бе изпаднала в треска.

Лили отиде при тях. Беше повикала Надя да ѝ помогне при раждането. Лили веднага постави длан на корема на Рени. Кимна доволно, после накара останалите да накладат огън и да сложат вода да кипне.

Преди да слязат долу Рени махна с ръка към Лили, искаше да ѝ каже нещо. Лицето ѝ бе измъчено. Рени тихо прошепна:

– Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

– Добре, добре… – съгласи се Лили.

Хвърли бърз поглед към останалите, за да им подскаже, че сега трябва да се съгласяват с всичко.

Помогнаха на Рени да слезе по дългия коридор надолу. Спираха, когато болките ѝ бяха прекалено остри и продължаваха бавно, когато отслабваха.

Рени простена щом стигнаха до стаята, в която бе присъствала на едно от ражданията преди.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Надя и Лили работеха в синхрон. Надя започна да се моли, когато Рени  се извиваше при поредния спазъм.

Бебето бе готово да поеме пътя си, а те още не бяха готови. Явно детето нямаше търпение да излезе на бял свят. Рени плачеше и ги умоляваше да ѝ го покажат щом се роди.

Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и имаше само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде.

Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка, която я бе родила и умряла без да я види.

– Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер – обеща ѝ Лили и я посъветва да се успокои, за да си свърши добре работата.

– Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли, – продължаваше да настоява Рени.

– Да, да… — съгласяваха се всички, защото въздухът в стаята се бе променил. Бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Рени хапеше устните си и по тях изби кръв. Лицето ѝ бе станало още по-бледо.

Рени не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото ѝ казваха. Тя молеше Лили:

– Отгледай детето ми като свое, ако си отида. Погрижи се да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена.

Лили успяваше да успокои ужасеното момиче, като ѝ обещаваше всичко, за което Рени я молеше. Надя носеше вода, за да облекчи пламналото ѝ чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Рени изтласкваше бебето навън, когато ѝ кажеха. Беше упорита, особено когато Лили я наставляваше.

– Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! – повтаряше ѝ Лили.

Рени викаше. Беше като полудяла и сякаш тази ярост бе нейният истински език. Лицето ѝ се изопваше и пламтеше. Един, два пъти …. и  главичката на бебето се появи.

Рени бе изтощена и каза, че не може повече. Лили и Надя се хванаха за работа с маслото и горещата вода. Те настоятелно я молеха да продължи.

Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Надя. Беше голямо, красиво момче със светла кожа. Бързо го увиха и го поставихме в ръцете на майка му.

Лицето на Рени грейна, когато видя лицето на сина си. Тя бе щастлива, защото и двамата бяха живи и здрави.