В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

Времето бе тихо и безоблачно. Очакваше се, горещината да се разрази най-силно от обяд нататък.

Насекоми и птици, които летяха в леко нагорещения въздух, търсеха сянка, хлад и ведрина.

Един комар след дълго лутане кацна на голямата църковна камбана, принадлежаща на местната църква. Той притвори уморено крилца и изведнъж….

От лекия порив на вятъра, камбаната се разлюля и се чу меденият ѝ звън.

А комарът изписка:

– Аз накарах камбаната да запее! Колко силен съм станал, щом успях цяла камбана да залюлея!

И той полетя при хората да им разкаже, колко силен е и как е предизвикал камбаната да запее.

Бързо сменяйки посоката си, комарът се шмугваше между хората и издаваше възторженото си бръмчене:

– Цяла камбана залюлях. Вижте колко съм силен!

А хората учудено наблюдаваха стрелкащия се комар между тях и си казваха:

– Защо този комар така досадно бръмчи?

А комарът още повече се стараеше, все едно бе произвел най-прекрасния звън изтръгнат от камбана.

Той наистина бе отличен в издаването на специфичен звук, но в съвсем друг смисъл.

Неговото бръмчене не доставяше наслада, а бе предупредителен звук за предстоящо ухапване.

Това, че си на камбана, която издава мелодичен звук, съвсем не те прави музикант или майстор, който умее да извлича невероятни мелодии.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.