Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Локоротондо се намира на 410 метра над морското равнище на хълмисто планинско възвишение, наречено Murgia, от латински «MUREX» – стена, заострена скала. Именно „Мурджи Трули“ е известна като долината на Итрии. Локоротондо е географски център на тази уникална долина.
Градът е записан в книгата на рекордите на Гинес, заради петте гласни „о“ в името си. Това е град на балконите. Всички балкони си имат номера.
Население е 14 108 души, гъстотата на населението е 300 душина на Км ². Обхваща площ от 47 км ².
Градът е известен със своите вина и кръгъл исторически център,  от където градът е получил името си, което означава „кръгло мястото.“

Майската вечер беше прекрасна. Просто беше невъзможно да остана в къщи. Разхождах се по околните поляни, а самотата ме навеждаше на дълбок размисъл.
Стигнах малко възвишение, на което цъфтяха иглики, глога ухаеше така силно, че ме омайваше.
Тук имаше и няколко брези. Едната беше прорасла по необичаен начин, стъблото ѝ образуваше чудно място за сядане. Там седях почти всяка вечер и си мислех за какво ли не.
Някъде отвъд ливадата бе кацнала кукумявка и се обаждаше от време на време.
Много ми се искаше да имам някой до себе си, с когото да си побъбря. Но всички къщи наоколо тънеха в тъмнина. И млади и стари отдавна бяха по леглата си и спяха дълбоко.
Запътих се към къщи. Пътят бе празен и тих. Отворих вратата, а заспалата къща ме примамваше към леглото. Докоснах възглавницата и сънят ме понесе на невидимите си крила…..