Майската вечер беше прекрасна. Просто беше невъзможно да остана в къщи. Разхождах се по околните поляни, а самотата ме навеждаше на дълбок размисъл.
Стигнах малко възвишение, на което цъфтяха иглики, глога ухаеше така силно, че ме омайваше.
Тук имаше и няколко брези. Едната беше прорасла по необичаен начин, стъблото ѝ образуваше чудно място за сядане. Там седях почти всяка вечер и си мислех за какво ли не.
Някъде отвъд ливадата бе кацнала кукумявка и се обаждаше от време на време.
Много ми се искаше да имам някой до себе си, с когото да си побъбря. Но всички къщи наоколо тънеха в тъмнина. И млади и стари отдавна бяха по леглата си и спяха дълбоко.
Запътих се към къщи. Пътят бе празен и тих. Отворих вратата, а заспалата къща ме примамваше към леглото. Докоснах възглавницата и сънят ме понесе на невидимите си крила…..