Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.

Израилтяните се оплакваха на Мойсей, докато се скитаха из пустинята:

– Нямаме храна, вода, …

Но имаше между тях един човек, мисля, че му викаха Елдат, който без да обръща внимание на оплакванията на събратята си израилтяни, непрекъснато казваше:

– Поне ще влезем в Обещаната земя. Не е ли страхотно това?

И хората се оплакваха в ушите на Бога за своите нещастия, но най-вече за Елдад:

– Той е мъчително позитивен, Господи, защо не го остави в Египет, а дойде с нас.

Един ден изказването на Елдат:

– Погледнете по друг начин на проблемите си. Ето движим се, ядем колкото си искам манна и не качваме нито един килограм.

Им се стори прекалено нахално.

Но той не се засягаше от критиките на останалите, а отбеляза:

– Страхотно е, че мога да прекарвам толкова много време с вас. Докато бях зает да правя тухли, познавах много малко хора от моя народ. Само тези, с които работех или живеех. Нямахме време да си говорим. А сега всичко е чудесно!

Може би за това Бог избра Елдат за един от пророците си. Той не отиде на събирането, за да си получи помазанието си, но въпреки всичко пророкува в средата на стана.

Това ядоса всички още повече.

Ето това е, щастлив и доволен си от това, което Бог ти дава, изявяваш го гласно, а в резултата на това получаваш само осъждение.

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Малко след изгрев слънце папа Юлий II и 17 кардинали влязоха в Сикстинската капела в Рим. Те бяха там, за да открият един изключителен шедьовър.

Микеланджело работи върху този таван на параклиса повече от четири години.

Гледайки нагоре, папа Юлий и колегите му моментално осъзнаха нещо интересно.

– Тук виждаме нещо специално, – възкликна папата.

Гледането на готовия таван беше невероятно изживяване.

Голяма бе изненадата, когато Микеланджело беше избран за тази престижна задача.

Той бе известен като скулптор и рядко докосваше четката.

Въпреки това папата ясно заяви:

– Микеланджело е правилният човек.

В много моменти Микеланджело се съмняваше в способността си да се справи със задачата.

Известно време след като започна проекта той се оплака на баща си:

– Работата ми не върви по начин, по който да заслужа похвала. Трудно ми е. Знаеш, че рисуването не е моя професия. Само си губя времето безплодно.

И все пак Микеланджело упорства докрай. Резултатът е налице. Бе създадено произведение, издържало изпитанието на времето.

Бог има специални задачи и за вас. Имайте вяра в Него.

Когато имате съмнения, помолете Го за мъдростта, силата и ресурсите, от които се нуждаете. Доверете Му се, уверени, че Той ще ви помогне.