Това е отборна игра с ирокезки произход. Популярна е предимно в САЩ и Канада.

Отборите са по 10 души. Всеки играч се стреми да порази вратата на съперника с гумена топка, която може да се рита или да се удря с нещо средно между хокеен стик и ракета за тенис.

Лакросът е бил част от официалната програма на Олимпийските игри през 1904 и 1908 г. А на игрите през 1928, 1932 и 1948 г. е бил демонстративен спорт.

От 1974 г. се провежда световен шампионат по лакрос, в който вземат участие отбори на различни страни, включително и на племето ирокези.

България има един отбор по лакрос, който се казва “ Български Ханове „.

Жител от Нижгородската област, рискувайки живота си и спасил шест деца от горяща къща.

За случаят Александр Настагунин разказва:

– Това, че децата остават сами, а понякога и за няколко дни зная добре, защото съм им съсед. След като забелязах пожара позвъних на пожарната и ги помолих да побързат, защото там има деца. Наоколо нямаше никой. Разбрах, че не трябва да отлагам и да чакам пожарната, докато дойде.

Без да губи ценно време , мъжът изтичал до прозореца и чул децата да пищят. Александр се опитал да отвори входната врата, но тя била заключена.

Тогава Настагунин почукал на прозореца и видял най-голямото от децата Никита. Мъжът накарал детето да отвори прозореца, но детето не реагирало.

Без да мисли Александр счупил стъклото и влязъл в стаята. В това време домът бил изпълнен с дим, а децата били много изплашени.

Мъжът се опитал да ги успокои и помогнал на Никита да скочи на улицата през прозореца. След това двамата заедно изкарали останалите деца от горящия дом.

Министерство по извънредни случаи е предложило Александр Настагунин за награда. Относно това той казал:

– Не можех да постъпя по друг начин.

Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.

Зоя се приближи и хвана под ръка Мариана. Двете доста дълго бяха се застояли в затвореното помещение. Изведнъж Марияна сбърчи нос и каза:

– Да не се е запалило нещо? Нещо гори….

На лицето на Зоя се изписа уплаха, но запази самообладание и каза съвсем спокойно:

– Легни тук на пода. След малко ще ти мине.

– Тук на това място, става нещо, – в гласа на Мариана се добавяше странна нотка.

Зоя се опита да я сложи да легне, но не можеше да я помръдне. Мариана хаотично размаха ръце и ги разпери. Краката ѝ бяха като залепнали за пода и тя не помръдваше.

– Мошеничества, заговори, подлости, …. – започна да крещи Мариана.

Писъците ѝ станаха неразбираеми и тя започна да се свлича надолу. Зоя я подкрепи, за да не се удари при падането.

Мариана започна да се гърчи на пода. Зоя извади кърпата си и я пъхна между горните зъби и езика. След това здраво хвана главата ѝ.

Очите на Мариана се извъртяха и се виждаше само бялото прорязано от вени.

Започнаха спазмите. Глава, тяло и крайници се задвижиха бързо и хаотично. Зоя едва я одържаше.

Един човек коленичи до Мариана и започна да се моли на латински. Той пръскаше вода върху Мариана от някакъв съд и правеше кръстен знак над нея, докато се молеше.

Изведнъж от Мариана се изстъргана отчаян стон и тя се отпусна. Клепачите ѝ запърхаха и замряха.

– Тя е като жената, от която Исус е изгонил седем бяса, – каза мъжът, който се бе молил за нея. – Обладана е от духове.

Зоя се изправи и го изгледа свирепо.

– Това е болест, – каза гневно Зоя, – за която вие нищо не знаете.

Мъжът настоя на своето:

– Обладана е.

Зоя пламна. Бе готова да каже нещо язвително, но прехапа устни и не пророни нито дума.

След това подхвана Мариана и се насочи към вратата.