Седяха под дъба, като стари приятели, въпреки че никога до сега не се бяха срещали. Светослав беше очарован от говорещите птици на Нахор. Защото те не само говореха, някакви фрази, заучени предварително, а разсъждаваха като човек, дори даваха доста мъдри съвети.
– Щом можеш да направиш това …. тези птици … те мислят и говорят по своя воля …. би трябвало да си най-прочутият човек на света?

– Какво е славата? Съхранено в хорската памет име. Това би било приятна утеха за старините ми, но не би могло да ме зарадва.

– А защо не?

– Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Това е като магия особена … смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене като невидим. Само изкуствени птици с …. гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че съм ги направил?

– Но защо трябва да ги защитаваш?

– Мнозина биха възприели, че някакъв магьосник е вложил душа в изкуствено направените птици? Дали ще ме убият или ще ме пребият, няма значение.
– А други дали биха се възползвали от идеята тези птици да подслушват техните врагове? – заинтересува се Светослав.
– Днес разполагаме с най-сложната подслушвателна мрежа в историята на държавата ни, за какво им са изкуствени птици? Помисли си, какъв шанс бих имал тук да живея в мир и да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Нахор поклати глава. — Години наред съм мислил върху това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат без да стигнат до хората.

Светослав го погледна замислено.

— Трудно ли е?

— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.

— За това съм сигурен. Но имах предвид друго… светът да не може да научи за това, което си направил?!

— Разбира се, че е трудно — каза Нахор. После сви рамене. — Но това е нещо като магия за повечето хора, знаех го още когато започнах да ги изработвам. И се примирих с това. Ще ликувам за успехите си, но тайно.

Хората се раждат и умират, искат нещо, да остане да живее след тях. Почитано име, деца, …… Властниците се стремят към слава. Един художник може да мечтае да създаде картина, която да се помни. А за какво може да мечтае един изобретател?

В една държава вярвали в провидението. Те имали такъв обичай, на всеки осъден на смърт му предлагали да тегли жребий. В торба слагали две листчета. На едното пишело „живот“, а на другото „смърт“. Ако човекът изтеглел първото от тях, бил помилван.
Така за всеки осъден имало надежда до последния момент, а съдията бил допълнителен глас „свише“ за или против взетото решение.
Случило се така, че един мъж успял в работите си и бизнесът му процъфтявал. И както често се случва се появили хора, които му завидели. Те го наклеветили. Мъжът бил задържан и бил осъден на смърт.
Знаейки, че осъденият има шанс за спасение зложелателите му откраднали лисчето, на което пишело „живот“ и сложили друго с „смърт“. Така подсъдимият нямал никакъв шанс, защото и на двете лисчета в торбата щяло да пише „смърт“.
Приятели на осъдения научили за това и го предупредили. Посъветвали го да каже на съдията да провери лисчетата преди да тегли жребия, но той само се усмихнал и нищо не направил. Приятелите му решили, че си е загубил разсъдъка.
На следващия ден мъжът изтеглил лисче от торбата, но никой не можал да го прочете, защото той веднага го глътнал без да го погледне. На съдията друго нищо не оставало освен да погледне в торбата и тъй като там било листчето със „смърт“, заключил, че посъдимият е глътнал това за „живот“. Така човекът бил спасен.
Ако вие живеете живот, за който никой не може да ви завиди, няма да имате врагове, но ако живеете добре и успявате, винаги ще се намери някой, който да ви завиди.
Талантливият човек винаги ще има врагове и зложелатели, само защото те не притежават неговия талант.

Бог ни се открива чрез съвестта ни. Съвестта е като светилник на душата ни. Даже и когато е притъпена и помрачена от греха, тя прави разлика между доброто и злото и свидетелства за Божията святост.
Защо, когато направя нещо лошо, в мен се появява преупредителен сигнал? Съвестта ни е дадена от Бога и се старае да ни отдалечи от злото и ни води към доброто. Съвестта може да бъде нашият най-чувствителен учител и приятел, а когато грешим, ние смятаме, че тя е най-големият ни враг.
„Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“.  С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща предизвикват у него благоговение – звездното небе над главата му и закона на съвестта в него.
Грехът може да затъмни и притъпи нашата съвест. И обратно, ако усъвършенства съзнанието си като вникваме в Божието слово, ставаме по чувствителни в морално и духовно отношение спрямо злото.
А как е твоята съвест?

В тази епоха на таблети, смартфони и електронни устройства, много хора все още предпочитат да четат книги на хартия. Това е един вид ритуал. Пробягват с поглед по рафтовете на книжарниците, избират подходящата книга, откриват я и вдишват аромата ѝ .
Следователно, определено количество хартиени книги ще останат в нашите домове повече от едно поколение. А правилно ли ги съхраняваме?
Враг на всяка книга е прахът, който прониква навсякъде. За това няма по-добро място за съхраняване на книги от остъклени рафтове. Всичките ценни и стари издания, трябва да се съхраняват в тях.
Книгите трябва да се пазят от прека слънчева светлина, защото цвета им избледнява с времето. Добре е книгите да се съхраняват на подходящо тъмно място.
Приблизително веднъж годишно, а ако книгите са много стари на всеки 2-3 години, е необходимо да се организира почистване на рафтовете.
Това се прави по този начин: Освобождаваме всички рафтовете от книгите, избърсваме ги, заедно с всички ниши, леко с влажна гъба, оставяме ги така за няколко часа. По това време, всички книги е добре да се изнесат на чист въздух и да се отупа леко праха от тях. След това можете спокойно да сложите книгите обратно по чистите и проветрени рафтовете.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.