Договорът създава автономно, зависимо княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия.

Територията на България трябвало да обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово. Това са границите според член 6 на договора.

Територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония, без най-южните области, части от Косово, Качаник и Албания, Корчанско, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Никой член на властващите в Европа династии не може да седне на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. Това в казано в член 7 на договора.

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руските да останат още две години, според члед 8 от договора. Уточняват се и въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата, които са посочени в Член 9, 10, 11.

Оказва се, че всички „панически“ думи са дошли от Гърция, по-точно от гръцката митология.
Именно в нея „обичайният“ Пан е покровител на природата, пастирите и стадата.
Според легендата той можел да предизвика такъв страх, че човек бил готов да бяга, без да избира пътя си, не забелязвайки, че може да падне в пропаст, в канавка или бурна река.
Съгласно митологията Пан можел да предизвика силен страх и във войската. Гърците вярвали, че поради това в битката при Маратон персийската армия е избягала от бойното поле.
От тук и идва изразът „панически страх“ и думата „паника“.

През 1916 г. В Ирландия избухнало „ Великденско въстание“ срещу британците.

Метежниците бързо завзели повечето правителствени сгради в Дъблин.

Бил изпратен допълнителен британски контингент, които превишавал по численост въстаниците 20 пъти. Веднага войските пристъпили към потушаване на бунта.

Англичаните нямали достатъчно бронетехника, а трябвало да решат въпроса за придвижването в града.

За това събрали импровизирани автомобили и шасита на камионите Даймлер и парови котли от завода на Гинес, в които прорязали отвори за да могат да стрелят от тях.

Тъй като бунтовниците не са имали тежки оръжия, дебелината на стоманените котли била достатъчна защита за войниците вътре, а цилиндрична им форма спомагала някои от куршуми да отскачат.

След въстанието, тези машини са били демонтирани, върнати на фабриката и продължават да се използва по предназначението си.

Шахматът е произлязъл от древноиндийската игра 6-те векачатуранга, Името ѝ се превежда от санскритски като „четири подразделения на войската“. Те са представени в играта като пешки, коне, топове, офицери.
През 7-ми век играта преминала в Персия и била преименувана в шатрандж. Именно от персийския език произлиза името на играта шахмат. Играчите казвали: „Шах“, което на персийски означавало крал, а в играта, че владетеля е нападнат. Словосъчетанието „Шах мат“ на персийски означава „краля е мъртъв“.

За еничарите котелът за храна е представлявал нещо като знамето за войските. В другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева  пише : „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме .  А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.