През зимата Тони дойде на гости на баба си и дядо си. Старците много му се зарадваха.

Вечерта Тони сподели с баба си:

– Аз зная къде живее Бог.

– Къде? – изумена го попита баба му.

– Той живее в гората близо до вашата къща, – каза възторжено Тони.

– От къде знаеш това? – намеси се и дядо му, който бе чул отговора на внука си.

– Веднъж, когато се разхождахме в гората, мама ми каза ….. – и Тони замлъкна нерешително.

– Какво ти каза? – подкани го баба му, чакайки с нетърпение да разбере.

– Тя ми каза, че ние не можем да видим Бога, но можем гледаме това, което е направил, – отговори Тони.

– Правилно ти е казала, – съгласи се дядо му.

– Мама още каза, – продължи Тони, – че животните, дърветата и реката са следите на Бога. Той е край вашата къща, защото тук е много красиво.

Дядото и баба се спогледаха и се усмихнаха.

– Умник е нашият внук, – прегърна го баба му. – Още е малък, а такива хубави неща е научил.

„Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения“.

Създателят със всичко около нас ни говори за Своето ненадминато майсторство. Неговите дела в природата провъзгласяват присъствието Му и ни подбуждат да Го хвалим.

Нека приемем всичко това с удивление днес и да Го величаем за това!

Нощта бе прихлупила малкото селце, сгушено в диплите на планината. Малко момче, тичаше разплакано и чешеше усилено едната си ръка.

– Димо, какво се е случило? Защо плачеш? – загрижено попита дядо му.

– Дядооооо, – хълцаше малчугана, – виж как ме нахапаха комарите.

И той протегна малката си ръка. Тя цялата бе покрита с червени петна.
– Ела, Димо, да намажем ръката ти и няма да те сърби толкова, – кротко задърпа дядо Дончо внука си.

Старецът сипа в една паничка малко оцет и го поръси със сода за хляб. Сместа засъска и се образуваха мехурчета.

Дядото взе едно парче плат топна я в паницата и мина през поразените места на детската ръка.

– Ох, олекна ми, – усмихна се Димо.

– Дядо знае две и двеста, – стареца перифразира думите на таралежа от любимата приказка на внука си.

– Дядо, – Димо сбърчи вежди и се наежи, – защо Бог е създал комарите? Виж колко лошо хапят.

Старецът се засмя и удари с ръка по коляното си, а след това съвсем сериозно продължи:

– Комарите са важна част от хранителната верига. Ако изчезнат, нашият свят значително ще се промени.

– По-хубаво, – заяви войнствено Димо. – Няма да има кой да ме хапе.

– Така говориш, защото не знаеш, че яйцата и ларвите на комарите служат за храна на някои животни.

– Голяма работа, – тропна с крак малчугана, – ще ядат нещо друго.

– Да, но ларвите на комарите филтрират добре водата. За един час през един индивид преминава един литър течност.

Димо отвори уста изненадано.

– Освен това, – продължи старецът, – те помагат да се очистят водоемите, защото се хранят с разложилите се животни и растения.

– За какво друго още служат комарите? – попита Димо с голям интерес.

– Комарите са полезни и след смъртта си…..

– Дори и тогава?! – Димо ококори очи.

– Мъртвите им тела обогатяват почвата с голямо количество микроелементи. Освен това мъжките индивиди опрашват растенията и спомагат за развитието им.

– Еха, – възкликна Димо. – Знам че жабите си похапват комари.

– Не само те. За рибите, някои видове костенурки, саламандри, змии, и птици са прекрасна храна, защото са източник на протеини за тях.

– Не съм знаел това.

– Какво би представлявал света без комарите? – дядо Дончо погледна хитро внука си.

– Ще изчезнат животните, които се хранят с тях, – бързо съобрази Димо.

– А какво ще стане с растенията?

– Да, но много лошо хапят, – наведе глава Димо.

– Вярно е, – въздъхна старецът, – че хората няма да умират от малария и жълта треска, причинители, на които са комарите, но трябва да се вземе предвид и проблемите, с които ще се сблъскаме утре, ако ги няма.

Димо погледна ръката си. Червените петна от ухапванията бяха завехнали, а и вече него сърбяха така ужасно като преди.

– Нека си живеят, – каза Димо. – Ще се справим някак си с неудобството, което ни причиняват.

– Е, това е мъдро решени, – засмя се старецът .

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

Дядо Стефан повика внука си Кольо и му предложи:

– Хайде да отидем да насадим това ябълково дръвче. Днес го купих от пазара. Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, дядо, – възторжено възкликна момчето.

Двамата отидоха в градината. Старецът изкопа една дълбока дупка. Напълни я със смес от пръст и тор. Кольо постави дръвчето в нея и докато дядо му запълваше дупката, той държеше ябълката изправена. След това го поляха.

Когато свършиха, дядо Стефан започна тихо да се моли:

– Господи, опази нашата ябълка от всякакви напасти и болести. Нека да порасте голяма и да даде много плод за радост на внука ми и неговите деца, които ще се родят в бъдеще.

Кольо изненадан погледна възрастния човек:

– Дядо, защо се молиш на Бог за ябълката? Нима не е достатъчно, че я посадихме поляхме и добре наторихме около нея?

Старецът се засмя и погали внука си по главата.

– Ще пораснеш, Кольо и сам ще разбереш, че дървото и децата не растат без молитва. Твоите родители полагат много грижи и труд, но и се молят за теб. Човек е като птица с две крила. Душата му лети нагоре, когато тези криле с широк размах неуморно я подкрепят.

– Какви са тези крила? – попита Кольо. – Никога не съм ги виждал.

– Това са трудът и молитвата, – отговори старецът.

Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.