Дядо Стоян редовно помагаше на внука си по математика. Момчето трудно се справяше с нея, особено трудна му бе алгебрата.

Един ден старецът попита внука си:

– Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

– Инженер, – подскочи радостно Стоянчо.

– Ами как ще се справяш с х-те и y-те? – засмя се дядото.

– Кога изобщо ще ги използвам? – намуси се внукът.

– Когато станеш инженер, тогава ще ти се налага да решаваш и по-сложни задачи от тези, които сега смяташ в училище. Затова се потруди малко повече по алгебра, щом искаш да упражняваш тази професия.

– Ох, – въздъхна тежко Стоянчо, – май трябва да си избера друго нещо?

Горкото момче не бе осъзнало, че има връзка между алгебрата и очакваното от него бъдеще.

Така постъпваме и ние. Четем някои части от Библията и се питаме:

– Кога ще използвам това?

Не разбираме, че Божите истини, намиращи се в Писанието, са ефективни за „освежаване на душата“ и „дават радост на сърцето“.

Библията ни учи, че ежедневно трябва да разчитаме на ръководството на Божия Дух. Без нея не можем да познаем достатъчно добре Неговата любов и пътищата Му.

Нека Неговото Слово бъде светлина по пътя ни. Използвайки мъдростта на Писанието, правилно да насочваме стъпките си и да израстваме във верност и любов към Господа.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Дядо Лачо гледаше тъжното лице на внука си и леко се усмихваше. Той знаеше болката на Лъчезар, за това му каза:

– Възстановяването е като лука.

Лъчезар повдигна към дядо си тъжните си очи и попита:

– Защо точно като лука?

– Всички слоеве, които имаш, трябва да бъдат обелени.

– Ами ако много люти и самото белене предизвика голямо количество сълзи?

– Да, но има и сладки, които дори да ги накълцат почти не въздействат, – възрази дядото.

– Хм …, – Лъчезар едва забележимо се усмихна.

– Беленето на слоевете ти е един вид лечебен процес.

– Дядо, много боли, – сбърчи нос Лъчезар.

– Трябва да знаеш едно, че Бог е със теб през цялото време. Така че изправи се срещу болката и заедно с Него ще я преминеш и ще бъдеш излекуван.

– Лесно ти е на теб …

– Направи така, че единственото ти желание е да бъдеш здрав и колкото се може повече като Христос.

– Това е доста трудно …

– Прегърни болката в процеса на възстановяване и ще оздравееш. Бог е в контрол. Само се дръж за ръцете Му, докато Той те води през всичко това.

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.