Бай Мирон седеше на едно пънче на двора и разказваше на внуците си Мирослав и Веселка поредната си история:

– Китайският бамбук е доста интересно растение на земята ….

– Аз съм виждал бамбук, от него се правят …., – обади се Мирослав.

Веселка сръга брат си:

– Замълчи, искам да чуя за бамбука от дядо.

– Засадиш ли бамбуково семе, – продължи старецът, – трябва да се грижиш за него и да го поливаш редовно. През първите пет години външната издънка расте само 2-3 сантиметра. Но в края на петата година бамбукът достига около 60 сантиметра само за деветдесет дни.

Внуците следяха разказа и бяха много изненадани от това, което слушаха.

– Кога е пораснало дървото? – попита дядо Мирон. – През първите пет години или през последните 90 дни?

– През последните дни, – извикаха едновременно двете деца.

Дядо Мирон се усмихна и добави:

– Вие май сте като този китайски бамбук?

– Как така? – подскочи неразбиращо Мирослав.

– Може да работите, да мечтаете, да планирате и да упорствате, но все пак оставате с чувството, че това, с което сте заели, ще отнеме много време.

– Е, да, – съгласи се Весела, – нещата не винаги стават толкова бързо колкото ни се иска.

– Дядо, какво трябва да правим, за да имаме видим резултат? – попита Мирослав.

– Да, бъдете търпеливи, – отговори старецът. – Най-важният растеж е под земята. Той е скрит дълбоко във вашия характер.

Старецът погледна нагоре към небето и прибави:

– Онези, които чакат Господа, няма да бъдат посрамени. На определеното време Бог ще открие всичко, което е изработил във всеки от нас.

Ако желаете успех в живота си, направете постоянството ваш приятел.

Когато Милко бе малък, всеки път баба му при посещение у тях, му носеше подаръци. И той с нетърпение я очакваше.

Веднъж тя бе ходила при свои приятели и каза на внука си:

– Тези хора ти изпращат поздрави.

Милко се зарадва и с очакване чакаше да види поздрава. Накрая не се стърпя и попита баба си:

– Какво е това поздрави? Бонбони, сладки или играчка?

– Поздрава си е поздрав, – засмя се баба му. – Той не се яде, нито се пие. Това е пожелание за здраве.

– Много лошо е да изпратят едно празно „здравей“ вместо нещо сладичко, – възнегодува Милко.

Но поне малкото момче научи значението на тази дума.

Минаха години и Милко се сблъска със същия проблем. На него му бе трудно да обясни на сина си, какво е да поздравиш. Кого да поздравиш? Кога да го правиш?

Може би е нужно време малките деца да осъзнаят какъв е смисъла да поздравяваш другите. Изглежда ще трябва сами да го разберат.

Пак препече. Сякаш е юли. Но това не пречеше на дядо Симеон и внукът му Симо да разговарят под големия орех.

Там бе прохладно и удобно на пейката, която старецът бе сглобил от две пънчета и една дъска.

– Представи си, че се разхождаш по земята заедно с Исус, – замечтано се усмихна дядо Симеон.

– Ау, – възкликна Симо, – тогава ще видя с очите си чудесата Му.

– Не само това, – каза старецът. – Ти ще чуеш гласа Му, ще видиш лицето Му, ще почувстваш докосването Му.

– Еха, – подскочи Симо , – прав си, дядо.

– Именно това Той имаше предвид, когато каза: „За ваше добро си отивам ….“

– Какво може да бъде по-добро от Христос с нас? – ококори очи Симо.

– По-добро е Христос в нас чрез Светия Дух. Исус никога не е искал да се опитаме да извървим християнското си пътуване сами или със собствени сили.

– Много от нас живеят живота си, борейки се и стремейки се, често с най-добро намерение, да следват Бог, – отбеляза Симо.

– Да, но го правят по плът, – възрази старецът.

– Тогава как?

– Исус ни е предоставил нов начин на живот чрез Своя Дух. За това всеки ден се молим, Бог да отвори очите и сърцата ни по нов и по-дълбок начин за Светия Му Дух.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.