Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.

Не беше много горещо. Скоро денят щеше да отстъпи мястото си на белезникавия мрак. Хора излизаха от редовното богослужение в църквата. Те се бяха струпали на групички и тихо разговаряха помежду си.

Зададе се човек на велосипед. По кървясълите му очи и зачервения му нос, хората веднага се досещаха за къде се е така забързал:

– Сигурно, не му е стигнало, та тича за още една бутилка, – обади се някой.

Друг се засмя:

– Такива с една бутилка не минават, най-малко каса им трябва.

– Боже, не може ли да се осъзнае какво прави? – съжали го една бабичка. – В такова алкохолно опиянение ще падне някъде и ще се пребие.

– Да осъзнание, – заклати глава възрастен мъж, – погледни го, та той не е на себе си.

Точно пред църквата, велосипедът не можа да прехвърли едно камъче и мъжът върху него набрал инерция, се преметна пред кормилото.

– Олеле, преби се, – извика уплашено младо момиче.

От устата на останалите се изтръгна само:

– Ах, ааааа …..

Велосипедистът без да обръща внимание на хората, които му съчувстваха и бяха готови да му се притекат на помощ, вдигна ръка, поотупа се, погледна към църквата и силно извика:

– Господи, не можеш да ме спреш.

След което яхна бързо колелото и потегли мигновено към това, което повече от всичко желаеше.

Такъв си бе той, пийваше си и затова често ходеше в кръчмата. Ако някой го почерпеше, не отказваше.

Хората редовно го виждаха, да се движи с леко полюшваща се походка, но не към дома си, а към някое заведение, където можеше да си пийне още.

Съветваха го:

– Иване, откажи се от това пиене!

– Така съсипваш здравето си.

Но той изобщо не им обръщаше внимание и не ги слушаше.

Един ден съвестта му се пробуди:

– Какво правя аз?

Погледна дрехите си, които, меко казано, бяха изцапани и се окая:

– Виж на какво съм заприличал. Сигурно за това хората ме отбягват.

Падна на колене Иван и проплака:

– Прости ми, Господи!

След този случай не последва промяна. Той пиеше и се покайваше, пиеше и отново се покайваше ….

И това продължаваше година след година.

Сатана наблюдаваше този окаян човек, клатеше глава и си мърмореше нещо съвсем тихо, така че никой да не го чуе.

Един ден дяволът не издържа и попита Бога:

– Този човек греши и се разкайва, после отново греши и пак се разкайва, как го търпиш? И отгоре на всичко го приемаш отново и отново?

Бог се усмихна и отговори:

– Ако ти, Сатано, си готов да го приемеш с удоволствие след всеки грях, колко повече, бих го приел Аз след всяко ново покаяние. Не губя надежда за него.

– Твоята милост е безкрайно голяма, – въздъхна тежко дяволът.

Живееше някога един художник. Нека го наречем Милен. Рисуваше картините си вдъхновено, влагайки всичко от себе си.

Ще попитате:

– С какво се е отличавал толкова от другите, че го споменаваш?

Не можеше да се отрече, че има дарба. Той изписваше прекрасни образи на платната си, но …

Милен притежаваше тайната за приготвянето на невероятно червена боя. Никой от другите художници, не можеше да я имитира.

Какво ли не правеха колегите на Милен, за да открият тази тайна, но всичко бе напразно.

Тази мистерия си отиде с него.

Когато Милен умря, приятелите му откриха дългогодишна рана близо до сърцето му.

– Странно, той никога не се е оплаквал от това, че има някакво нараняване, – отбеляза един от тях.

– Раната не е заздравяла, – обади се друг.

– Навярно не ѝ е обърнал внимание, – предположи трети.

Четвъртият от групата се бе замислил сериозно. Изведнъж вдигна глава и разбули тайната, която ги бе измъчвала през всичките изминали години:

– Мисля, че това е източникът на неподражаемият нюанс в червено, недостигнат от никой друг в картините му.

Не се извършва нито един подвиг, не се достига нито едно голямо постижение и не може да се направи нищо ценно в този свят, без знанието за това, каква е цената на пролятата кръв.

Нощта бързаше да заеме мястото си, като нахално и нагло гонеше пред себе си измореният и изтощен ден. По това време Таня обичаше да се обажда на майка си.

Момичето вече трета година бе студентка в големия град, но връзката с майка ѝ бе доста силна. За това тя често звънеше по телефона и двете разговаряха надълго и широко.

– Днес Тодор постоянно ми досаждаше, – оплака се Таня на майка си. – Само дърдореше и не млъкваше през цялото време.

– Защо се учудваш на това? – бързо реагира майката. – Обикновено такива хора действат така, с цел да се покажат, да се изтъкнат, искайки да ги забележат.

Нещо трепна в Таня и тя гузно добави:

– Нали и аз често те отегчавам и притеснявам, с моите безкрайни приказки по телефона. Но аз съвсем не се изтъквам по тоя начин….

– Е, ти го правиш, за да ти се обърне внимание, – пошегува се майката.

Тези думи докоснаха болното място на Таня. По-късно след като приключи разговора с майка си, огорчението сви гнездо в сърцето на девойката.

„Навирам се и смущавам майка си, – помисли си Таня.  – Навярно ѝ е писнало от моите обаждания“.

Два дена Таня мълчеше.

„Е, може би има повече часове или е заангажирана в други мероприятия, – помисли си майката на Таня. – По-добре да не я притеснявам“.

На третия ден Таня звънна:

– Здравей, мамо! Добре ли си? Извинявай, аз малко ти се бях поразсърдила …..

– За какво? – изненада се майката.

– Нали каза, че ти се обаждам, защото търся внимание и аз се огорчих. Мислех си, че само те безпокоя и тормозя с моите приказки. Един вид не те оставям намира.

– Как можеш да си помислиш такова нещо?

– Е, случиха ми се и други неща през този ден и в такива моменти започвам да си мисля какво ли не.

– Нима не разбра, че аз само се пошегувах?

– Знаеш ли, когато казах на Кирил, едно момче от нашия курс, че съм ти се разсърдила, той само поклати глава и каза: „Женски работи“.  Тогава се засмях и разбрах колко глупаво е било всичко.

– Съжалявам, че си се чувствала така, – тъжно каза майката. – Човек със теб дори не може да се пошегува.

– Не ти се сърдя и те моля да ми простиш, – умолително прозвуча гласа на Таня по телефона.

– И ти ми прости, – нежно добави майката, – нямах престава, че тогава си имала по- тежки моменти и шегата ми е била неуместна.

Най-накрая двете се разбраха. Мирът и радостта от общението между тях се възстановиха отново.