Петров дирижираше до деветдесетгодишна възраст. Куцукайки към подиума, все още успяваше да генерира зашеметяващи звуци, дори, когато бе слаб.

Направиха му операция и отстраниха от мозъка му тумор. Остана частично парализиран.

Но не се предаде и реши:

– Ще дирижирам седнал на стол.

И той успя да води оркестри, дори направи записи, които се смятат за едни от най-добрите.

Бе от диригентите, които имаха нещо повече от харизматичен външен вид. Притежаваше способност да вдъхновява другите с прозренията и любовта си към музиката.

Някои смятат, че като християни трябва да бъдем харизматични проводници, които са енергични, имат магнетична личност или изглеждат физически привлекателни.

Но Петров оказваше най-голямо влияние, когато бе слаб. Той осъзнаваше това и не веднъж твърдеше:

– „Когато съм слаб, тогава съм силен“.

Защото се разчиташе на „силата на Христос“, действаща чрез него.

Доверете се на Бога, а не на личния си опит. Черпете сила от Божия Дух и Му позволете да работи чрез вас

Обещаваха силни ветрове, но на двамата приятели Спас и Младен им се размина. Е, вярно подухна малко, но не бе силно и бе за кратко време. Това им помогна да поседят пред блока и дълго да разговарят.

Спас погледна хитро Милен и попита:

– Според теб как се оформя това, което хората мислят и правят?

– Всеки от нас разполага с твърде много информация, – започна да разсъждава на глас Милен. – Умовете ни трудно обработват всичко това. Повечето от нас търсят експерти, други съвет от приятел, а трети се насочват към това, което им звучи най-правдоподобно.

– И кое е най-доброто, което можем да направим? – продължи да пита Спас.

– За да се предотврати тази сложност, нужно е да се подредят идеите, – предположи Милен.

– А не може ли всичко да се подреди във вид на стълба в ума?

– Защо точно стълба? – изненада се се Милен.

– За да повлияе на поведението и вярванията на хората, дадената идея трябва да бъде на най-високото стъпало. Там тя се запомня. Тези по-надолу нямат шанс и едва ли ще окажат някакво влияние, – обясни Спас.

– Тъй като повечето информация бомбардира умовете ни, кажи ми, кое е истина и в какво трябва да вярваме тогава?

– Трябва да осъзнаем, че се води битка за умовете ни, – усмихна се Спас. – Всеки ден сме атакувани с идеи, много от които са предназначени да повлияят на нашите мисли и вярвания.

– Да, но ние имаме избор, какво да слушаме и в какво да вярваме, – реагира нервно Милен.

– Така е, – съгласи се Спас. – Не трябва да позволяваме на хора да управляват живота ни. Достатъчно е да изпълваме ума си с Божието Слово.

Двамата замълчаха. Те бяха напълно убедени в това, което каза Спас.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Към Павел се бяха отнесли несправедливо. Той знаеше, че в случая нямаше вина, но обидата го завладя.

Болката бе непоносима. В главата му се зараждаха мисли за отмъщение.

Изведнъж Павел тръсна глава и си каза:

– Колко глупаво постъпвам. Вместо да се обиждам, по-добре ще направя ако разбера, защо постъпиха так? Да бяха груби с мен, но ние сме толкова различни. Може хората да не са съгласни с мен, но това трябва ли да отрови живота ми?

Павел осъзнаваше, че ако се оскърби и позволи на горчивината да се разрасте в сърцето му, това ще доведе до много лоши последствие най-вече за него.

– Моето неразбиране спрямо хората, може да послужи за тяхното падение, – разсъждаваше Павел. – Нима това искам да постигна? Не. По-добре да се освободя от негодуванието и да ги обичам.

Изберете да не се отдавате бързо на гнева. Откажете се от нараняването. Простете за това, което са ви обидили.

Разберете, бихте имали по-голямо влияние ако обичате хората.

На строежа нямаше хора, но се долавяше тих говор. Там бяха струпани купчина камъни с различна големина.

– Ние дойдохме от една висока планина.

– А нас ни откъртиха от стръмни скали.

– Ех, какво знаете вие?! – обади се голям къс мрамор недалече от купчината. – Огън и вода са действали върху нас през вековете. Под тяхно влияние сме се превърнали просто в скали.

– Какво ще стане с нас? – попита дребно камъче, което едва се забелязваше в купа.

– Хората от нас ще изградят жилища, – заяви един голям отломък. – Радвайте се на света, но не забравяйте уроците на Създателя ни.

– Уроци?! – оживиха се наоколо.

– Трябвало е да преживеете много лета преди динамитът да ви разкъса, да ви разтрошат с кирки, – изтъкна големият камък,

– Когато това се случи с нас, – едва се чу гласчето на малко заоблено камъче, – лежах между грозните блокове на кариерата и се питах. За какво е нужно всичко това? Без никаква цел ни раздробиха, но после дойдоха камионите ….

– Докато сте на канарата, – започна едър олющен камък, – вие не сте завършени. Някога и аз не разбирах това. Минава време и ви насочват към по-съвършена сграда, където човешки ръце ви поставят на място, където да служите на Твореца.

Някой запя:

В тишината няма прекрасни звуци.
В мраморния блок няма красота.
Но докосне ли се умелата ръка на Господ,
камъкът скритата си красота ще изяви.
Не позволявай звуците да замрат в душата.
Нека неземният скулптор да те извае.
Не допускай твоя образ да остане скрит…….