Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Петър бе на колене. Прибрал ръце пред гърдите си, той усилено се молеше.

Врагът обикаляше ядосан край него и се чудеше как да го откъсне от този разговор с Господа.

Изпращаше му мисли от вида:

„Днес пак не успя да направиш …“

„Трябваше да свършиш и това ….“

„Закъсняваш със сроковете. Шефът ти пак ще те мъмри“.

Но нищо не помагаше.

Петър се бе оставил в ръцете на Господа и слушаше гласа Му. Отчиташе грешките си и търсеше помощ и подкрепа.

Той знаеше:

– Ако искам мир, трябва да се моля.

Врагът не се измъчваше, когато той слушаше проповеди.

Изчадията на ада не се смущават, когато отваряше християнска книга, нямаше да го спрат и когато правиш дарения.

Но почнеше ли да се моли, врагът се вбесява. Той всячески се стреми да го отклони от общението му с Бога.

Молитвата има голямо значение в тази война, за това Петър се молеше усърдно и продължително.

Петър знаеше, че не може да контролира събитията, нито да определя бъдещето, защото нямаше власт за това.

Но той често си казваше:

– Има толкова много неща, които не мога да направя. Но има едно нещо, което непрекъснато е нужно да правя. Трябва да се моля.

Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Бог бе създал всичко и то беше добро, но не всичко бе предназначено за човешка консумация.

Разговорът, който промени хода на историята, гъделичкаше ушите на Ева и я караше да копнее за още.

И така доброто стана недостатъчно.

Ето как звучаха и съблазнителните предложения на омайния глас предизвикваш Ева:

– Ти не си достатъчно мъдра, можеш да станеш още по-мъдра. Не си задоволително обичана, защото Бог не ти е дал достъп до всичко. Не си значително силна, тъй като Бог има повече власт от теб …….

Забраненото винаги е примамливо. То ни кара да търсим повече, убеждавайки ни, че нямаме достатъчно.

Грехът дойде на този свят чрез един човек и оттогава се борим с неговото привличане.

Ева послуша този, който не бе компетентен за развитието на нейния живот.

За съжаление, оттогава следваме примера на Ева.

Вижте всеки ден рекламите ни убеждават, че се нуждаем от повече неща. Това, което имаме е недостатъчно. Нужно ни е още и още, и още, ….

Тези лъжи позволяват на дявола да прекрачи прага на всяко сърце.

А когато Бог създаде човека, това „беше много добро“. Имаше красота, добра храна и свобода. Нямаше грях и срам.

Имаше мир и открито общуване с Бога.

Мъжът и жената бяха подчинени на Него, докато двамата замениха Божието добро със лъжата за по-добро.

„Повече“ не беше част от Божия замисъл. Бог беше дал на мъжа и жената всичко, от което се нуждаеха и това беше напълно достатъчно.