За това могат да помислят сериозно обичащите физиката, ако не са го знае ли отпреди.

Човек ако обръща внимание на малките неща край себе си, би стигнал до интересни изводи.

Ако машинист на тежък товарен влак се опитва рязко да тръгне напред, то влакът изобщо може и да не тръгне.

Ето и обяснението на това явление.

Това става защото сумарната сила на триене в покой, действаща върху колелетата на вагоните от страна на релсите, превишава силата на приплъзване на водещите колела на локомотива.

Често машинистът трябва първоначално да даде назад, за да облекчи напрежението в механизмите за съединяване на вагоните и едва тогава задвижва влака напред, придвижвайки вагоните един след друг.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

Зимата дари хората с изобилен сняг. Температурите бяха ниски, но това не обезкуражи скиорите.

Васко нарами ските и се отправи към планината. Там сред свежия въздух и побелелите дървета той се почувства свеж, здрав и силен.

Само преди една седмица „пазеше леглото“, бе зачервил гърло и бе вдигнал температура.

Увлече се в гората малко повече. Бялата красота го омая с различните си нюанси и причудливи форми, които бе образувала от струпалия се сняг върху дървета и храсти.

Когато стигна до малката гара, влакове вече нямаше. Васко се притесни. Докато тръгне първият влак сутринта,  го очакваше студ и измръзване.

Васко повървя малко по празната платформа и си помисли:

„Още една пневмония не ми трябва. Необходимо е да предприема някакви мерки“.

Изведнъж го осени идея:
– Ще позвъня в полицията и ще кажа, че край гарата се навърта някакъв хулиган. Дори и да ми съставят протокол, поне за една нощ ще имам покрив над главата си.

Речено сторено.

Звънна и преди да свърши със съобщението си, от другата страна на телефонната линия го скастри груб мъжки глас:

– Човече, нямаш ли съвест?! Отделението на полицията се намира на пет минути от гарата, а ти искаш и автомобил да ти пратим. Ако искаш да пренощуваш, – малко по-меко каза мъжът, – ела и не се прави на много умен.

Васко се изчерви. Добре, че нямаше никой наоколо да го види. Осъзна, че е постъпил глупаво и закрачи бодро към полицията.

В тази мразовита нощ, освен него в офиса на полицията бяха още шестима. До сутринта се стесниха доста. Такъв рекорд в полицията до сега не бяха стигали. 24-ма „самопредали се“ само за една нощ.

Един човек страдал от клаустрофобия, но той трябвало да пътува с влак, който непосредствено след гарата навлиза в дълъг тунел.

Къде трябва да седне пътникът, за да прекара по-малко време на тъмно?

Е, какво чакате? Помогнете му!

Ако вие имахте подобни проблеми, вероятно щяхте да измислите нещо, за да се отървете по-бързо от затвореното пространство в тъмното пространство.

Ще ви подскажа малко. Помислете как се движи влака, като тръгва от гарата и веднага влиза в тунела?!

Не се измъчвайте, ако нищо не сте измислили. Предлагам ви …

Отговор: Най-добре е пътникът да си купи билет за последното място на последния вагон. Ако влакът набира скорост, отделяйки се от гарата, първият вагон ще бъде в тунела най-дълго време.