Румен попадна в една малка общност. Той бе израснал в град, който едва се забелязваше на картата и бе свикнал с етиката на малкото селище. Всеки знаеше за всички останали и никой не можеше да направи нещо, без да се узнае.

Попадайки на новото място Румен се противопостави на това. Постави стена около себе си и се пазеше на безопасно разстояние от всички. На вид изглеждаше, че обича всички, но всъщност само съвместно съществуваше с тях.

По това време Румен очакваше да срещне голямата си любов, но забеляза, че обич не се изливаше от самия него.

– Вината не бе на хората около мен, а моя, – упрекваше се често сам. – Те са много скъпи за мен. В крайна сметка съм тук, за да дам най-доброто от себе си и ще трябва да го направя.

Животът му бе обикновен с малко претенции. При срещите си с хората от този затънтен край Румен научи, че не любовта ни избира, а ние нея подбираме и предпочитаме.

– Всички сме поставени на земята със съответна причина, – заяви веднъж Станимир, човек, с когото Румен работеше пряката си работа. – А трудността на любовта е точно това, което я прави да бъде толкова силна. Когато нямаш избор кого да обичаш, любовта става още по-трудна.

– Нима трябва да спрем да очакваме това чувство? – попита го с насмешка Румен.

– Когато не можем да изберем хора, които да обичаме, избираме тези, които имаме налице и това е далече по-голям опит, – уточни Станимир.

Така и Бог избра да ни обича, преди някой от нас да Го обикне.

Любовта не е съществително, а глагол и това е преднамерено действие, което сме призовани да изпитваме един към друг и към Бога.

Валеше. Дъждът се стичаше по лицето му, но Лъчезар не забелязваше това. Беше се замислил, а на лицето му бе изписана болка.

– Винаги съм си мислил, че бракът ми ще бъде нещо изключително, – каза си той. – Родителите ми дадоха добро възпитание. Те бяха строги, но последователни и знаеха за какво, как и кога да настояват.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Лъчезар:

– Запознанството ми с Даниела бе изумително. Сбъдна се една изключителна моя мечта. Имахме еднакви интереси, стремежи и най-важното една цел. Какво по-хубаво можеше да си пожелае човек?!

Но няколко години след брака им, Даниела катастрофира. Тя получи тежка травма на главата, а това се отрази осезателно върху нея. Стана подозрителна, често забравяше накъде и за какво е тръгнала. Беше станала нетърпелива. Безцеремонно нагрубяваше и оскърбяваше съпруга си.

– Даниела бе станала същински хамелеон, – спомняше си Лъчезар за нея с болка.

Когато беше сред други хора, негативните симптоми изчезваха. Даже сестра ѝ и родителите ѝ нямаха представа колко груба и безпощадна можеше да става тя.

Даниела молеше мъжа си за помощ, а после се обръщаше към стената, все едно нищо не бе казала. Лъчезар се чувстваше самотен и често плачеше.

В офиса, където работеше, го гледаха със съжаление. Често подхвърляха зад гърба му:

– Защо се измъчва толкова?

– Той няма вина за това!

– Защо се случват толкова лоши  неща на такъв добър и порядъчен мъж.

Веднъж един от колегите му го посъветва:

– Не се измъчвай! Като те гледам сърцето ми плаче. Разведи се! Намери си друга!

Лъчезар подскочи, сякаш ток го удари:

– Никога! Аз съм дал обет. Жена ми има нужда от мен именно сега.

– Но тя едва ли осъзнава това, – отбеляза колегата му.

– Знаеш ли, – каза Лъчезар, – когато бяхме с Даниела на екскурзия в Париж в едно от подземията останали от войната прочетох текст, който силно ме разтърси.

Лъчезар се съсредоточи, за да си спомни точно, какво бе написано на влажната стена.

– Там пишеше, – започна уверено той, – „Вярвам, че има слънце, дори когато не свети. Вярвам в любовта, даже да не я чувствам. Вярвам, че има Бог, дори когато Той мълчи“.

Ако загубите любим, не ридайте, а пейте. Изпитанията и неприятностите са част от нашия живот, но те не са всичкото  ни житие.

Христос възкръсна от мъртвите и тъй като Той е жив, ние също ще живеем.

Облаците даваха лъжлива илюзия за идването на вечерта. Светлината на деня бавно угасваше, сякаш невидима длан я притискаше и даваше път на полумрака.

Крум и Спас не се вълнуваха много от тези аномалии на времето. Те обсъждаха въпроси, които отскоро ги вълнуваха. Причина за това бе Спас, който бе започнал да изучава иврит в една от близките школи.

– Пилат с основание е усещал, че юдейските лидери са го манипулирали да издаде заповед за екзекуцията на Исус, – Каза Крум.

– Но знаеш ли, че той си им го връща, като ги удря там, където най-много ги боли? – засмя се Спас.

– Е, да, – съгласи се Крум, – Пилат е разбрал, че лидерите на храма са използвали фалшиво аргумента „Син на Бога“ срещу Исус. Той така е обърнал измамата им срещу самите тях, като е записал наказателното обвинение срещу Христос. Текстът за „престъплението“ на Исус е бил закован над главата му.

– Надписът на иврит , ישוע הנצרי ומלך היהודים, означава „Исус Назарянина и Царят на евреите“, – поясни Спас. – Как мислиш, защо лидери на Йерусалим са били толкова разстроени от този надпис? Защо са се противопоставили на текста?

– Защото Той за тях, не е Божий Син, а да не говорим за Цар на Евреите.

– Ще останеш изненадан, когато разбереш, че това, което мислиш съвсем не е така.

Крум погледна изпитателно приятеля си без да каже нещо.

– Изписаното изявление за вината на Исус на еврейски Го представя като YHWH (יהוה)! – уточни Спас.

– Как така? Какво искаш да кажеш? – интересът на Крум се засили.

– Изразът „Исус Назарянина и Царят на евреите“на иврит се чете от дясно наляво. – ישוע הנצרי ומלך היהודים. Акростихът образуван от първите букви на всяка дума образуват  «יהוה» (YHWH) – заветното име на Израилевия Бог, – разтълкува фразата Спас.

– Ясно,  – поклати глава Крум, – ето защо лидерите на храма са били недоволни от това, което е бил написал Пилат над главата на Исус.

Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.