Симеонов беше дежурен в болница, която се намира в някаква пустош. През нощта се появиха двама пациенти попаднали при непредвидени обстоятелства, които малко или много бяха предизвикали сами.

Първият преминавал железопътната линия, не могъл да престъпи през релсата, спънал се и си ударил главата в желязото. Добре, че наблизо имало хора, които го видели и бяха го докарали в болницата. От главата му шуртеше кръв.

По някакъв начин кръвта бе спряна от медицинската сестра и страдалецът бе откаран за операция.

В същото време докараха още един, който отишъл да реже дърва. Забравил, взел брадвата с лявата ръка и се ударил от дясно.

Друга медицинска сестра го заведе в стаята за лечение, за да му сложат няколко шева, но мъжът бе възбуден, съпротивлява се, шумеше и не се подава на никакви уговорки.

– Не, не давам, – дърпаше се и мучеше настоятелно и не позволяваше да го зашият.

Тогава доктор Симеонов рязко му се скара:

– Я по-тихо. Това е затворническа болница. Ти си убил човек, стой мирен.

Болният се успокои, почти отрезня и мълчаливо даде на лекарят да му зашие раната.

Когато го изведоха в приемната, той видя другият, който бяха довели преди него, чиято глава бе омотана с бинтове, през които на места се червенееше кръв.

Изведнъж вторият мъж се втурна с вик към този с бинтованата глава:

– Братко, за какво те наредих така?! – жално изплака мъжът.

Самият Евгений Миронов твърди, че почти от пелените е мечтал да стане артист.

Може би, защото е бил стеснителен и се е притеснявал много, особено в училище.

Първото му излизане на училищна сцена било пълен провал.

Той пеел трагична песен за един умиращ комсомолец, а зрителите ….. се смели до сълзи.

Когато слизал от сцената, го съпроводили викове:

– За теб е отворен път към цирка.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

Ако попаднете в Китай, не се учудвайте, че на вика на давещ се човек, никой не отива да го спаси. Не ви и съветвам да го правите.

Според загадъчната източна душа и нейната философия, намесата в съдбата на човек е неморално.

За това бил приет закон, според който се забранява да се спасява давещ се.

Може би това е хитрост на правителството на Китай. По този начин то се опитва да намали броя на постоянното нарастващо население.

Дизайнерът и програмистът Юси Лю е създала робот, който пише стихове на брега, изхождайки от личното си възприятие на видяното и чутото около него.

Poet on the shore – „Поет на брега“, така се нарича роботът на Лю.

Той е част от дисертацията на Юси, която тя е написала за Единбурския университет.

Poet on the shore е снабден с изкуствен интелект и е абсолютно самостоятелен. Не е нужно в работата му да се намесва човек. Роботът ще бъде приятна изненада за влюбените, разхождащи се по брега.

Роботът романтик се придвижва по плажа, изучава околния свят с помощта на няколко сензора, намира закономерности и взаимовръзки, и пише различни стихове, изхождайки от своите асоциации.

Poet on the shore слуша шума на морето, вика на чайките, плясъка на вълните, които се удрят в брега ….. просто се наслаждава на живота и пише стихове.

Според Юси Лю, в нашия свят има прекалено много роботи, но Poet on the shore  е особен. Това не е бездушна машина. Той всичко чувства и разбира. Може да твори и има духовна стойност.