Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..

Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Съпруг и съпруга седят в кухнята вечерта и си говорят:
– Знаеш ли, нашият съсед се оказа доста умен човек? – нервно каза жената.
Мъжът ѝ я погледна учудено:
– Защо мислиш така?
Жената се намръщи и ядосано каза:
– Помниш ли, когато на нашият син му подариха за Нова година барабан.
Мъжът ѝ кимна с глава:
– Е?
– Той единствен се досети да попита сина ни: „А ти знаеш ли какво има вътре в него?“

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Това се случи през зимата. Живка си имаше малка книжка. В нея имаше прекрасни приказки, за доброто и злото, за верността и любовта, за благодарността и предателството, …
Живка много обичаше тази книга. Всяка вечер тя сядаше до майка си на дивана и слушаше майка си как ѝ чете от нея.
Веднъж на гости им дойде Слави, братовчед на Живка. Той вече ходеше на училище. Беше непослушно момче и цар на пакостите.
Когато Живка му показа любимата си книжка, той махна с ръка и каза:
– Книгите са скучни и неинтересни. Много по-интересни са компютърните игри и стрелбата с воден пистолет.
Слави беше толкова убедителен, че Живка му повярва.
Вечерта тя не искаше майка ѝ да чете приказка от любимата ѝ книга. Това се случи и на следващата вечер. Ситуацията се повтори няколко вечери подред.
Мина цяла седмица и Живка усети, че иска отново да се върне в света на приказките и приключенията.
Тя се покатери до рафта, но там я нямаше любимата ѝ книжка. Тя разрови наоколо, но не я откри.
– Мамо, къде ми е книжката с приказките? – извика Живка.
– Навярно е избягала от нас, – каза спокойно майка ѝ.
– Как така избягала? – не повярва Живка. – Нали тя няма крака.
– Тя е решила, че повече не ти е нужна и е отишла там, където я чакат, обичат и желаят да я четат.
Очите на Живка се напълниха със сълзи. Обзе я отчаяние. Прегърна майка си и горко заплака.
Майката се съжали над дъщеря си и каза:
– Книжката ще се върне, ако искаш да слушаш приказки от нея, дори сама да се научиш да я четеш.
Живка вдигна глава, изтри сълзите си и възторжено каза:
– Искам, много искам, мамо!