Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Това се случи през зимата. Живка си имаше малка книжка. В нея имаше прекрасни приказки, за доброто и злото, за верността и любовта, за благодарността и предателството, …
Живка много обичаше тази книга. Всяка вечер тя сядаше до майка си на дивана и слушаше майка си как ѝ чете от нея.
Веднъж на гости им дойде Слави, братовчед на Живка. Той вече ходеше на училище. Беше непослушно момче и цар на пакостите.
Когато Живка му показа любимата си книжка, той махна с ръка и каза:
– Книгите са скучни и неинтересни. Много по-интересни са компютърните игри и стрелбата с воден пистолет.
Слави беше толкова убедителен, че Живка му повярва.
Вечерта тя не искаше майка ѝ да чете приказка от любимата ѝ книга. Това се случи и на следващата вечер. Ситуацията се повтори няколко вечери подред.
Мина цяла седмица и Живка усети, че иска отново да се върне в света на приказките и приключенията.
Тя се покатери до рафта, но там я нямаше любимата ѝ книжка. Тя разрови наоколо, но не я откри.
– Мамо, къде ми е книжката с приказките? – извика Живка.
– Навярно е избягала от нас, – каза спокойно майка ѝ.
– Как така избягала? – не повярва Живка. – Нали тя няма крака.
– Тя е решила, че повече не ти е нужна и е отишла там, където я чакат, обичат и желаят да я четат.
Очите на Живка се напълниха със сълзи. Обзе я отчаяние. Прегърна майка си и горко заплака.
Майката се съжали над дъщеря си и каза:
– Книжката ще се върне, ако искаш да слушаш приказки от нея, дори сама да се научиш да я четеш.
Живка вдигна глава, изтри сълзите си и възторжено каза:
– Искам, много искам, мамо!

Двама мъже си говорят след богослужение. Единият пита другият, забелязвайки, че е много тъжен:
– Какво става с теб? Изглеждаш много угрижен!
– Как няма да съм в такова състояние, като вчера с жена ми цяла вечер спорихме за дрехи…
– Е, кой успя да се наложи? За кого остана последната дума?
– Разбира се, за мен! – каза самоуверено мъжът. – Нали съм глава на семейството!
– И какво каза накрая?
– Бог да е с теб, купувай!

Зимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“

Тази вечер бяха сами. Тони нямаше среща с клиенти, а дъщеря им остана при баба си. Това не се случваше толкова често поради многото му ангажименти и пътувания.

Рени отметна с ръка падналия кичур коса от лицето си, седна до Тони и го попита:

– Ще направиш ли Лиза свой партньор в бизнеса?

– Знаеш много добре, че не желая да обсъждаме този въпрос, – троснато отвърна Тони.

– Защо?

– Да не би да си се загрижила за фемониските ѝ права? – Тони погледна предизвикателно съпругата си. –  Знаеш мнението ми по въпроса.

– Че мястото на жените не е в истинския свят ли? Че работата им е да раждат, да се въртят около печката и да се грижат за вас? – Рени беше бясна.

– Горе долу така е, – призна примирено Тони.

Рени беше прекарала труден ден с дъщеря си и усети как кипва.

– Просто не разбирам. Лиза се справя във фирмата по-добре даже и от Боби.

– Погледнато от страни, може да изглежда само така, но тя не може да направи голяма сделка, хората няма да ѝ се доверят.

– Но ти можеш да направиш това, ако я направиш партньор, – настояваше на своето Рени.

– Защо ми е да го правя? Светът е такъв, не разбираш ли? Жените никога няма да го управляват, а и аз мисля, че не трябва да го правят.

– За да си стоят в къщи и да раждат деца ли? – Рени вече скърцаше със зъби от яд.

– Това е причината да сте на тази земя, – усмихна се Тони.

– Не, само не и това. Нещата се изключват взаимно. Никак не ми е приятно, че говориш така. Знам, че аз се отказах от кариерата си, заради семейството, но ако някоя жена желае да пробие в бранша, защо не я подкрепиш?

Тони махна с ръка. Безмислено беше да спорят по този въпрос. Той нямаше да отстъпи.