В един голям и прочут град живееха две сестри. По-малката Марта бе инвалид и не можеше да посещава богослуженията на местната църква.

– О, не съжалявай много за това, Марта, – успокояваше я сестра ѝ Евгения. – Нивото на духовният живот в църквата е много нисък. Няма съживление. Сатана е увлякъл много души и ги води към гибел. Там не би се чувствала добре.

И Марта реши:

– Ще се моля на Господа, да изпрати помазан от Него проповедник, който да приведе хората към искрено покаяние.

Минала цяла година, ……. но Марта упорито продължаваше да се моли.

След едно неделно богослужение Евгения изтича при сестра си със сияещо сърце и сподели:

– Дошъл е един от най-големите проповедници в града ни.

Марта наведе глава и тихо прошепна:

– Благодаря ти, Господи, за отговора на молитвата ми, а сега започни, моля Те, делото на съживление и в нашия град.

Господин Ангелов сподели рано сутринта:

– Тук духовната работа върви много трудно.

Вечерта той застана за амвона и проповядва с ентусиазъм. Когато свърши проповедта каза:

– Всички, които искат да приемат Исус Христос за свой Господ нека се изправят.

На неговия призив се изправиха почти всички присъстващи.

Ангелов си помисли, че не са го разбрали добре, за това повтори призива си по друг начин:

– Нека станат тези, които искат да оставят греховния си живот.

Отново станаха почти всички.

Ангелов, за да бъде сигурен, че това не е грешка каза накрая:

– Тези от вас, които искат да оставят греха и да следват Христос, нека станат и отидат в другата стая.

Мощна вълна от хора се отприщи като бент към малката стая. Всеки един от тях осъзнаваше, че има нужда от спасение.

Ангелов благодари на Бога, за Неговото благословение.

На следващата сутрин той си замина, но скоро получи телеграма:

„Моля върнете се! Тълпи от хора изпълват църквата, жадни за спасение“.

Той се върна и проповядва почти цяла седмица. Накрая преди да си тръгне Евгения го покани да посети сестра ѝ Марта.

Когато се срещна с нея, той разбра нещо важно. Божието благословение се бе изляло над този град, благодарение на молитвите на тази слаба и болна жена.

Мария пътуваше във влака с три годишния си син. Беше препълнено, но младата жена играеше с детето си и общуваше с пътниците, за да убие времето.

– Мони обича да общува с хората. Пита ги как вървят работите им. Хвали някоя хубава прическа, – казва с гордост майката за сина си.

По време на пътуването Мария обясняваше на детето си:

– Ти си вече голям и трябва да се държиш прилично пред хората. Когато кашляш, ето така с длан трябва да прикриваш устата си – и майката поставяше ръка на устата си. – Хубаво е да казваш на хората „моля“ и „благодаря“……

Пътят бе дълъг и изморителен. И Мони скоро заспа в ръцете на майка си.

В този вагон пътуваше баща на четири деца, които бяха станали вече големи и самостоятелни хора. Той бе изморен, връщаше се от работа, но разговорът на Мария със сина ѝ му привдигна настроението и той реши:

„Тази жена с детето си направи вечерта ми приятна, защо да не направя това и за нея?“

Когато този мъж се отправи към вратата, той ѝ подаде навит лист с думите:

– Изглежда сте го изтървали.

Мария бе уверена, че нищо не е изтървала, но с любопитство разтвори листа.

Там имаше 5 лева и бележка: „Почерпете се за моя сметка. Вие сте прекрасна майка, обучаваща сина си на добри маниери. Имам дъщеря на вашата възраст. Надявам се тя да стане добра майка като вас“.

Тези думи докоснаха силно младата жена и очите ѝ се насълзиха.

– А аз постоянно се притеснявам, че не правя нещата както трябва, – каза си Мария. – Понякога си мисля, че съм прекалено строга с Мони, а понякога, че много му позволявам.

Тя се огледа да благодари на възрастния човек за добрите думи, но той вече бе слязъл.

Вечерта на 21 декември главата на правителството на Великобритания Тереза Мей е поздравила евреите по случай предстоящия празник Ханука.

Ето текста на поздравлението:

„В час, когато ние се противопоставяме против вълната  на антисемитизъм и омраза, която подхранва тероризма в Европа, свободата и същността на смисъла на Ханука е по-актуална от всякога.

Подобно на Макавеите, които са се борили срещу опитите да се подтиснат и унижат евреите, и да се съхрани вярата им, така и ние трябва да защитим нашите ценности. Аз ще направя всичко по силите ми, за да се гарантира безопасността на гражданите.

През следващите дни ние гордо ще отпразнува изключителен принос на еврейската общност в развитието на нашата страна. Повтарям това, което вече беше казано преди:“ Великобритания няма да бъде Великобритания без своите евреи“.

Беше едва шест вечерта. Григор се връщаше от магазина, където бе купил хляб.

Срещу него изтича момче, то бе много изплашено. Не можеше да обясни нищо, но цялото трепереше.

Григор разбра, че нещо е станало в района, който бе залят от вода и се бе образувало езеро.

Григор стигна до леда, но нищо не виждаше. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че нещо проблесна на другия бряг.

На няколко метра от тръстиките се давеше момче, което се опитваше с ръце да се задържи за леда.

Григор веднага скочи във водата и извади момчето от капана на леда. Той живееше наблизо. Занесе детето в дома си. Даде му горещ чай, преоблече го в сухи дрехи и едва тогава повика лекар.

Състоянието на момчето предизвикваше опасения за здравето му и психическото му положение, поради преживяния шок, затова се наложи да бъде отведено в болницата.

Въпреки всичко най-лошото бе вече ги отминало. Важното бе, че момчето бе останало живо.

Странно, това място съвсем не бе обезлюдено, наоколо живееха много хора. По време на инцидента е имало и минувачи, но никой не се е притекъл на помощ на момчето.

– Наблизо стоеше мъж, – разказваше Григор по-късно. – Той само гледаше. Колебаеше се, а после бавно се отдалечи от мястото. Хубаво е, че приятелят на потърпевшия изтича при мен, въпреки че не можеше да ми обясни нищо от уплаха.

По-късно това мястото на инцидента бе обградено с ленти. Това бяха предпазни мерки за феновете на пързалянето с кънки и шейни.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….