Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.

Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.

Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.

Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:

– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.

Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.

– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.

– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?

– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.

Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.

Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.

Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.

– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.

Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Представете си, че сте в средата на една стая, която има четири врати и малък прозорец. Зад три от вратите има плътна стена.

Изходът е само един. През прозореца не можете да излезете.

Ако натиснете бравата на коя да е врата, другите автоматично се заключват.

Как да определим, къде е изхода?

Помислете добре! Това може, макар и малко вероятно що се отнася за врати, да ви се случи в реалния живот.

Вижте, колко пъти в живота се изправяте пред някоя ситуация и трябва да вземете правилното решение. Подобно се случва и тук. Връщане назад няма. За това трябва добре да се съобразят нещата.

Оставам ви минути за размисъл, ако ли не ето ви и …

Отговор: Трябва да отворите прозореца за да пропуснете малко въздух и да получите лек ветрец в затвореното пространство. След това със свещ доближавате ключалките на всяка от вратите. Тази врата, при която пламъкът се отклони, води към изхода.

Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.