Крум започна разговор с Ана. Двамата чакаха заедно автобуса.

Ана сподели:

– Аз не съм религиозна, но там, където живея, има много християни.

– Какво мислите за тях? – попита я Крум.

– Никога няма да мога да се отплатя за тяхната щедрост.

– Те са ви помагали?

– О, много! – възкликна Ана. – Баща ми бе с увреждания и аз го взех в дома си. Тогава те направиха рампа до къщата ми, подариха ни болнично легло и медицински консумативи.

– Ако те като християни го правят, би трябвало всеки да бъде такъв, – вдигна вежди въпросително Крум.

– Може би, но не сега. Трудно ми е все още, ….. да го направя.

– Да не би те да са се отнесли лошо с вас? – попита Крум заинтригуван.

– Напротив, – възрази Ана, – те продължават да се грижат за мен, въпреки че не съм една от тях.

Тя разбираше, че е обичана заради Исус и благодареше на Бога за това. Все още не вярваше в Него, но се радваше и доверяваше на другите, които бяха повярвали в Господа.

Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Васко гледаше оклюмалия Марко със съчувствие.

Той посъветва приятеля си:

– Ако си унил, това може да ти донесе повече неприятности …

– Да се радвам ли, като ми се случи всичко това? – прекъсна го бързо Марко.

– Ако избереш сърцето ти да е щастливо, животът ти ще бъде непрекъснат празник.

– Нима мога да избирам как да се чувствувам? – сбърчи нос Марко.

– Ако насочиш мислите си към това, което е истинско, почтено, правилно, чисто, прекрасно, достойно за възхищение, тогава Божият мир ще дойде върху теб.

– Сигурен ли си? – Марко недоверчиво повдигна веждите си нагоре.

– Един от Божите дарове за нас е способността да избираме фокуса на мислите си. И това не е просто реакция, а ключ към връщането на живота ни.

– Ами ако ми хрумне унила мисъл? – Марко предизвикателно накриви главата си на една страна. – Ако кажа, че избирам да съм щастлив, това няма ли да прозвучи фалшиво?

– Изборът ти е да се съсредоточиш върху истината, – каза твърдо Васко.

– Коя истина?

– Че Бог е по-велик, от което и да е от ежедневните ни чувства.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.