Провеждаше се служба в църквата. Влезе пиян мъж, отиде до попа, удари му плесница по едната буза и каза:

– Ако те ударят по едната страна, дай и другата. Давай!

Попа с кука от дясно отговори на пияния:

– С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва.

Хората ги заобиколиха и започнаха да ги слушат с интерес.

Притича един полицай и попита:

– Какво става?

– Не им пречете, тълкуват Евангелието.

Един ден Нако се върна от детската градина с насинена буза. Баща му го изгледа, намръщи се и попита:

– От къде е тази синина?

– Иван ме удари с юмрук, – съвсем спокойно отговори Нако.

Баща му кипна:

– Колко си глупав! Не можа ли и ти да го цапардосаш, та друг път да не те закача?

Нако си замълча. Обезсърчи се и се затвори в себе си.

Дядо му като го видя такъв натъжен, загрижено го попита:

– Какво му е на моето малко юначе? Защо е толкова потиснато?

– Защото съм глупав, дядо, – сбърчи нос момчето.

– Как ще си глупав? Толкова хубаво рисуваш. Интересуваш се от всяко нещо, често задаваш такива интересни въпроси, всичко искаш да знаеш. Да не съм те чул повече да казваш, че си глупав!

Нако погледна тъжно дядо си, въздъхна и каза:

– Иван ме удари, а аз не му отвърнах. И утре няма да го ударя, защото съм глупав!

– Мисля, че не си го ударил, – каза дядо му, – защото си по-умен от него. Само глупаците се бият. Ако Иван посегне отново да те удари, хвани ръката му и не му позволявай да го направи.

– Да , но според татко, аз съм глупав, защото се оставям да ме бият.

Старият човек се замисли и покани внука си да седне на дивана до него.

– Когато бях малък ударих Киро. Дойде баща му и се оплака на моя. Очаквах, че баща ми ще ме нашляпа веднага, но той не направи така. Когато останахме само двамата, той ме погледна и ми каза: “ Как можеш да ме срамиш пред хората! Ти побойник ли ще ставаш? Повече не искам да чувам, че си набил някого“. Тези думи на баща ми ги запомних за цял живот.

Нещо просветна в очите на Нако.

– Ти си вече голямо момче и запомни едно, – каза старецът гледайки внука си право в очите, – ако те удари някой, това с времето се забравя, но ако някой те съкруши с прями думи, както направи моя баща, това се помни за цял живот.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

Когато е студено ние вървим бързо, крием лицето си от студа и буквално тичаме към най-близкото топло място. Цоко бе замръзнл целия. Той се връщаше от празник по случай рождения ден на свой приятел.

Изведнъж забеляза млад мъж лежащ в снега. Той беше по сив костюм и със синя риза. Сякаш бе заспал. Отпуснал се в ледената прегръдка на снега, едва ли усещаше нещо.

Цоко се наведе и се опита да го събуди. Усети слабия му пулс и сериозно се притесни.

Малдият мъж не реагира на гласа му. Цоко го потупа по бузата, но и това не накара младежа да дойде на себе си.

Явно нямаше никакво време. Цоко извади мобилния си телефон и набра “Бърза помощ“:

– Малад човек лежи в снега…… Пулса му е слаб….. Не мога да го събудя….. Само по костюм е….

– Къде сте, – прозвуча нервен глас отсреща.

– На кръстовището до ресторант „Весел дядо“.

– Тръгваме веднага.

След около 15 минути линейка спря пред ресторанта. От нея слезе едър мъж с яке облечено върху бяла престилка. Той се огледа и видя Цоко, който му махаше с ръка.

Притича бързо до младия човек в снега и започна да оглежда и опипва младежа.

Дотичаха двама с носилка и внимателно поставиха човекът, който беше в несвяст.

Лекарят се обърна към Цоко:

– Жив е. Надявам се да му помогнем. Познавате ли го?

– Не, – смутено каза Цоко.

– Хубаво е, че ни се обадихте. Още половин час и щеше да е мъртъв.

Когато младежът дойде на себе си, се разбра, че Станчо, така се казваше човекът лежащ в снега, се разделил с приятелката си. Почерпил се солидно, за да удави мъката си, а след това тръгнал да се прибира.

Ако не го бе забелязал Цоко, Станчо никога нямаше да стигне до дома си….

Две сълзи се надигаха от прекрасните ѝ очи, големи и нежни. Скоро компания им направиха още няколко. Тихо се спускаха по бузата ѝ и разговаряха:

– Какво ѝ става?

– Тя плаче, – авторитетно каза, най-старата.

– Защо? Нещо лошо ли се е случило с нея?

Старата сълза се замисли за малко, а после каза:

– Навярно ѝ е тъжно ….или обратно, много радостно ….

Най-малката и млада сълза се обади с тънкото си гласче:

– А нима е весело да се плаче?

Старата сълза се усмихна снизходително:

– Разбира се, че не. Това звучи глупаво.

Малката сълза се удиви:

– Това наистина е странно, защо тогава го прави? Ето аз обичам да се веселя – и с тези думи бързо се спусна по бузата, оставайки само лека следа.

Останалите сълзи продължиха да си бъбрят:

– Тази малката не разбира, че със сълзите се изразяват противоположни чувства.

Девойката се усмихна и се опита да изтрие сълзите си.

– Любими, най-накрая ти се върна! Толкова дълго те чаках!

Младежът, който бе във военна униформа я целуна по очите и я попита:

– Тогава защо плачеш?

– От щастие ….